— Отдавна не съм те виждал, Даяна — извади няколко монети от джоба на джинсите си и ги пусна в процепа. — Искаш ли кола?
— Не, благодаря.
— Дойде да се видиш с Крис ли?
Стоеше полуобърнат към нея и я гледаше над ръба на картонената чаша. Подсмръкна и сръбна шумно от напитката. В полумрака, през рамото му Даяна забеляза да се движи силует с телосложението на булдог и с невероятно широк гръден кош. Вървеше безшумно и в един момент лицето попадна в сноп мъждива лимоненожълта светлина. Колкото и да беше странно, от грубите му черти не лъхаше никаква свирепост. Кротките сиви очи оглеждаха безпристрастно всичко. В първия момент, когато мъжът я погледна, Даяна беше почти убедена, че тия малки сиви дискове са обективи и че само да натисне корема му с пръст, от процепа на стиснатата уста ще се появи цветна полароидна снимка.
Найджъл се обърна по посока на погледа й.
— Т’ва е Силка — поясни той. — Пази ни от всекиго.
После подскочи два-три пъти с танцова стъпка, сякаш искаше да се освободи от излишната енергия и верижката с амулета от слонова кост и черен оникс задрънча около врата му.
Даяна извърна поглед към Найджъл:
— Отдавна не съм виждала никого от вас… нали знаеш колко сме заети… и аз, и…
Той я смушка с кокалестия си пръст, като че ли имаше пред себе си кукла.
— Ставаш звезда, нали, душа.
— … вие с вашия албум, та затуй…
— Майната му! — Найджъл схруска ситния лед в устата си. — Хм — преглътна, — след седмица тръгваме на път. Тогава трябва да ни видиш, тогава! — той разкрачи крака като прославен стрелец и сложи ръце на тесния си ханш, готов сякаш да извади чифт пищови. — На сцена! Уоу! Супер турне! Не сме обикаляли, ммм… повече от година и половина — залюля снага като кобра, опиянен от звуци, които само той чуваше. — Все едно си на война… разбираш, същинска битка. Научен си да убиваш, когато си там, на фронтовата линия и чуваш неспирното па-па-па на оръжията около теб, сякаш идва от самия въздух… нов вид, разбираш, атмосфера. После изведнъж те удря в носа вонята на пушечно месо и кръв и още по-здраво стискаш оръжието в ръцете си. Т’ва ти става начин на живот — и той смачка празната чаша, метна я нехайно встрани. Силка не помръдваше очи от тях. — После те пращат обратно у дома… Някаква кървяща дрипа в отпуск, к’вато вече си виждал и к’во става? Кървенето продължава, напълно достатъчно, за да заспиш, т’ва става. Лежиш в смачканите чаршафи с ококорени очи и чакаш куршумите да зачистят покрай главата ти; наред с тях силният тътен на минохвъргачен огън. А къщата тя ухае на чисто, приятно… на спокойствие! И ти почваш да проумяваш. Всичко идва от кървящите ти ръце. Те са празни… адски празни и без тежест в тях почват да се потят и ти не можеш да спреш това, бършеш ги в бедрата си, стопляш ги, изстудяваш ги… нищо не помага.
Отначало Даяна намери това отплесване на Найджъл на тема война за доста обезпокояващо, макар че още преди да се запознае с него, Крис я бе предупредил за тази слабост на приятеля си. Беше и казал също, че Найджъл притежава една от най-големите колекции от лични военни принадлежности от Втората световна война. Първо имал огромна оръжейна сбирка. След това започнал да събира от тук от там смъртоносни оръжия от Виетнам, защото били, по думите му, много по-изтънчени.
Докато разказваше, хлътналите очи на Найджъл пламтяха от силен вътрешен огън.
— Ами ето к’во става, когато не си на път. Като проклет войник-отпускар, разглезен от стоене вкъщи. Не знам как е с другите копелета, ама за мен правенето на плочи е адски скучно. Четирите стени ми действат потискащо, разбираш. Веднъж да свършим, ще ми олекне. Ще ми се вече да съм излязъл — навън, в нощта, където има само светлини, микрофони, висока сцена и на нея — ние, а пред нас — младежи, море от младежи, които крещят с пълни гърла, тълпят се, чакат, реват, викат ни за последен път на бис, само и само да ни докоснат…
Насред парчето аз отивам до ръба на сцената и мога да видя първите два реда. Всички там стоят прави, ама казвам ти, всички, до един — прави и махат с ръце и с рози. Аз коленича и те подлудяват, някои дори прескачат бариерата за фотографите и усещам миризмата им — на наркотици, на бира и на още нещо, което не мога да обясня, нещо, което вече толкова години продължава да ми действа. То е мирисът на младостта: копнеж по това, което сме постигнали ние тук, на тази сцена, защото ние сме надминали човешкото в нас, разбираш, вече не сме Найджъл или Крис, или Иън, или Роли — ние сме „Хартбийтс“. И това сексуално изпарение, което се носи във въздуха, е толкова силно, че аз знам, знам, че само да се пипна и съм готов… цялото това наситено изпарение е като вятър, който духа към мен от някаква тъмна врата. Поглеждам надолу и виждам всички тия лица, блеснали от отражението на нашите движещи се прожектори. И знаеш ли к’во се получава? — Найджъл широко разпери ръце. — Едно огромно огледало, което връща музиката обратно към нас. Тези лица греят като слънца с неземна светлина. Те са преобразени, пречистени и тогава ме обзема чувството, че реша ли да се протегна и да ги докосна, мога отново да ги преобразя във вид, какъвто аз пожелая, сякаш плътта и костите им са се превърнали в глина. А то, това е важното. Не спечелените мангизи… мангизите са само за харчене, разбираш. Докато това… мама му стара… това е, което движи света. И моят инструмент е като оня гаден М-16. Когато взема подвижната клавиатура и тръгна из сцената по време на „Раф Трейд Найтс“, аз се чувствам като стрелец в проклетата джунгла, който дебне да пръсне черепа на някой неприятел.