Даяна наблюдаваше внимателно лицето му, докато Найджъл говореше. То щеше да се стори странно на всекиго, който не бе сценичен изпълнител. При вглеждане отблизо създаваше впечатление, че всичките му черти са прекалено пресилени, сякаш взети от две лица и натъпкани в едно. Ъгловатото лице с високи скули бе гримирано повече театрално отколкото козметично, затова и тушът на очите не му придаваше женственост, а по-скоро зловещ израз. Всъщност точно този външен вид той си бе избрал още в ранните години на групата и го поддържаше грижливо и досега.
Зловещите народни предания не бяха далеч от неговата поезия, която се лееше от сцената — неизменна сянка съпътстваше песните му, засягаща отрицателната страна на живота; коварните жени, еуфорията от наркотици, измислените улични боеве, при които остриетата на джобни ножчета проблясваха във въздуха, пуснатата на воля младежка агресивност — това беше същината на песните, с които „Хартбийтс“ се прославиха най-много. И тъкмо това прецизно премерено мрачно въздействие ги задържаше на мода в една индустрия, прословута със способността си бързо да те изхаби. Никой, дори най-радикалните от суровите нови вълни, идващи от Англия, не помисляха да унижат групата, както редовно правеха с други супер формации, които с години не слизаха от върха, използвайки изрази като „скучните стари пръдни“.
Даяна винаги бе оприличавала Найджъл на животно в клетка — неспокоен в същността си, нетърпелив и обезсърчен от превратностите, често сменящ настроенията си. Положително е маниак, помисли си тя, в степен, напълно приемлива за сценичен изпълнител.
— Ей, я виж! — Найджъл извади от малкото джобче на джинсите си навита на руло найлонова торбичка. — Мой колега току-що си пусна от това във вените. Копелето е откачалка и досадно като муха, ама трябва да призная, носи най-добрата стока — той бръкна с палец и показалец в пликчето и затърка между пръстите люспесто вещество, тъмнокафяво като шоколад. — Басирам се, че не си попадала на такова нещо, душице. Това са чиста проба кам-проклети-боджански пъпки. Казах ти, това приятелче не е с всичкия си. Трябва да внимавам. Той ту идва, ту изчезва. Знае ли човек? На… опитай малко. Ще ти продуха мозъка.
Но вместо да натъпче наркотика в лула, Найджъл понечи да го натъпче в устата й. Даяна извърна глава и го отблъсна с ръце.
— Не, Найджъл, недей. Не сега.
Той вдигна рамене, ухили се, натъпка щипката наркотик в устата си и задъвка.
— Чудя ти се понякога — рече, но си личеше, че мисълта му е другаде.
— Не го ли пушиш?
— Господи! Не, душко — изсмя се той, — тая стока е прекалено качествена, за да се пуши. Трябва да се дъвчи. Нищо друго. Почакай и ще видиш. Няма измама. Оох, ох! — пусна отново монети в автомата и си взе нова чаша кола; извади още малко от наркотика, пъхна го в устата си и пак задъвка. — Ммм, как бързо действа. Помага ми да издържа тая ужасна скука — преглътна, отпи от колата и прибра наркотика. — Крис е вътре. Губи си времето с компютъра. Винаги изчезвам в такива моменти. А той пък как се вживява в тия идиотски записи, не ти е работа! Добре си бяхме през шейсет и четвърта, когато имахме две писти, а не шейсет и четири като сега. Шантава история! К’во да правим с тия шейсет и четири писти, да викаме Берлинската филхармония ли? Ние сме рок’ен’рол музиканти, а не някаква си фръц-фръц група, педерасти. Ама ха! Минахме през всички боклуци, дето идваха и си отиваха през шейсети осма — тъй де, кой го е грижа, разбираш. Шествахме със „Сърджънт Пепър“ и от тоя род… Крис и Ленън бяха добри приятели в ония дни. Но дай да зарежем тия приказки… то беше толкова отдавна, разбираш. Сега т’ва не е нашият тип музика, рок’ен’рола. Нашата работа е да ти изправим косите. На улиците, човече. Барикади, наежили железа. Ние сме мръсната улица, приятел, а не колежански двор. Очи, блеснали след някого от нас, нали разбираш? Уши бучат. Тела се клатят в такт. Това е нещо! Каквато е същността на живота там, на улицата!