Даяна потръпна.
— Но това е жестоко.
— Защо? — той протегна ръка, имитира с пръсти пистолет и се прицели във въображаем обект. — Па! Па! Той не убива хора.
— Но понякога създава впечатлението, че има подобно желание.
— Е, такъв си е Найджъл. Най-големият фантазьор от всички нас — Крис кимна. — Не бива да забравям: ние израснахме заедно по улиците на Манчестър — запали цигара, дръпна веднъж и я остави. — Така е, когато не помниш баща си, когато все нямаш достатъчно пари да си платиш наема и никога не знаеш какво ще завариш, като се прибереш вкъщи.
Крис дръпна още веднъж от цигарата, преди да я загаси с пожълтелите си груби пръсти.
— Спомням си, когато навремето живеехме в една квартира и едва успявахме да си намираме по някоя временна работа. От мазето под нас се разнасяше такава гадна миризма на мухлясал картон и пикня, че си слагах щипка на носа, та да мога да заспя. Една вечер се обадих на майка ми — ние нямахме телефон, та ползвахме автомата на ъгъла — зиме ташаците ни ставаха на кочан — и тя ми вика: „Татко тя се върна, сине. Отби се само да ни види. Пита за теб. Донесъл ти е коледен подарък, да знаеш.“ Аз побледнях, върнах се в квартирата и дори не съм чул, когато Найджъл ме питал: „К’во ти е, друже?“ и тръгнал след мен за дома на майка ми. Зачаках на улицата да се появи подлецът. Че като му фраснах един по лицето, така му разбих носа, че наоколо всичко стана в кръв. Разхвърчаха се зъби. Два шута с все сила в топките. Найджъл започна да ни разтървава. На пихтия приличаше, проснат на тротоара моя старец сред кръв, зъби и степания. Аз треперех като лист, Найджъл ме държеше. Изведнъж тоя кретен ме блъска настрани, извади пистолет — немски лугер — и го насочи към главата на стареца. Сграбчих ръката му, тъкмо когато натисна спусъка. Бум! Сякаш бомба избухна, лицата ни се посипаха с парченца чакъл. „Абе“, викам му на Найджъл, „Да не полудя? Можеше да го убиеш.“ „И к’во от т’ва?“, отвръща ми той, „не виждаш ли к’во направи с теб и майка ти.“ Това беше въпрос на преданост от негова страна, нали разбираш? Божичко, че беше лудост, беше, но аз го разбирах — Крис задържа поглед в очите на Даяна. — Нали разбираш какво искам да кажа? Беше прав по моему. И неговият старец оставил майка му да се грижи сама за себе си. Цял живот работила.
— А какво стана с баща ти? — попита Даяна.
— Ами к’во — заряза ни, разбира се. Замина и повече не го видях. След няколко седмици майка ми вика: „Чух, че имало някаква свада на улицата. Бил си се с баща си.“ „Той ли ти каза?“, попитах. „Не, момчето ми, дума не е изричал за това. Госпожа Фейтфул от долния етаж видяла всичко.“ Тогава си рекох: „Виж ти, дума не обелил, негодникът му с негодник.“ И изпитах особено чувство, някаква топлина ме обля отвътре. Майка ми продължи: „Синко, време е да ти кажа — баща ти е моряк.“ Пътувал с кораби. Какво е могла да направи тя? Да застане на пътя му, който е избрал, за да изкарва прехраната си ли? Невъзможно е било, казвам ти. Но всеки месец, като по часовник, увери ме тя, получавала, от него пари. За къркането му обаче нищо не споменава. Трябваше сам да науча. Удавил се край нос Добра надежда. Майка ми показа писмото, което й пратил капитанът. Спасявали двама моряка и той паднал от спасителната лодка в някакъв гаден водовъртеж. За секунда изчезнал. „Сякаш морето го грабна и отвлече в дълбините“, пишеше капитанът. Та, както виждаш, от него стана герой.
Крис облегна глава назад и затвори очи. Дишаше равномерно и дълбоко, сякаш спеше; но пръстите му завъртяха един изпъкнал бутон и от тонколоните над главите им гръмна музика.
Даяна се обърна и отново седна на дивана. Крис се изгуби от погледа й. Тя хвана с ръце главата си и затвори очи. Стори й се, че някъде далеч се отвори врата, музиката затихна до едва доловимото съскане на въртяща се лента. Някой влезе.
— А, Крис! Ето те и теб!
Не беше Пат — той имаше типичен за южняците провлачен говор. Този глас изяждаше съгласните и произнасяше гласните съвсем равно. Така говореха в околностите на Лос Анджелис.
— Смея ли да попитам, какво всъщност става тук? — продължи гласът. — Всяка вечер вие, лениви копелета такива, ми сервирате поредните си свади, които аз трябва да оправям — чу се щракване на запалка. — Крис, с целия риск да се повтарям до втръсване, дай двамата с теб да минем всичко още веднъж. Ако албумът не бъде завършен и усвоен до една седмица, ние ще тръгнем на турне без нито едно ново парче. Знаеш ли какво означава това? Без дори един сингъл, с който…