— О, я се разкарай, Бено. Това в последна сметка няма никакво значение.
— Тъкмо тук грешиш, приятелче. Що не си гледаш музиката и не ме оставиш да си върша моя бизнес, а?
— Там е въпросът, шефе. Сега тоя бизнес е пълна безсмислица.
— Направо ми късаш сърцето. Без тоя род бизнес групата ще фалира. Ти харчиш парите, преди още да са изкарани. Един Бог знае колко ти се е вирнал носът.
— Глупости! Изобщо не харча много.
— Още веднъж ти казвам, Крис, стягай албума.
— Не виждаш ли, че всичко се трупа на мен? Никой не е готов да го довършим… или не си го забелязал? Единствено от мен се очаква да се грижа за всичко. Какво, Найджъл се мъкне тук с ченгето си. Йън не пожелава дори да чуе новите мотиви, които съм вмъкнал в мелодиите…
— Слушай, Крис…
— За бога, ти ме изслушай, копеле! Скапах се вече да нося тази група на гърба си. Писна ми да поемам нечия друга отговорност върху себе си. Ами да, за к’во им трябва да се безпокоят? Нали знаят, че всичко ще бъде направено и без тях.
— Какво искаш да кажеш?
— Че положението е неудържимо и искам да се махам.
— Разбирам.
— Той разбирал! Какво, по дяволите, значи това?
— Ами и аз не знам. Какво искаш да кажа?
— Хайде, хайде! Много си падам по твоите…
— Не можеш да напуснеш, Крис. Поел си отговорности…
— Престани да ми натякваш за моите отговорности!
— Имах предвид младежите…
— Ама ти наистина си тежък случай, Бено. Хитруваш, та се късаш. Пет пари не даваш за младоците, не е ли тъй? Хайде, хайде, само приходите гледаш.
— Боже! Че „Хартбийтс“ не са имали успех тия, ъ-ъ седемнайсет години току-така. Ти сам можеш да го разбереш.
— Да, разбира се.
— Всичко е до музиката. Младежите харесват музиката. Почваш да се отклоняваш от, как да кажа, от това, с което всички са свикнали и това е пагубно. За всички нас. Кълна се, изобщо не мисля за себе си. Ние сме една жестока индустрия. Толкова хора зависят от това, което ще се случи от албум до албум. Чух някои ваши записи, това ново парче, което сте…
— Стигнахме до недрата на пълния мрак, нали, друже?
— Пат ми изсвири набързо…
— Моята музика?
— Имам правото да я чуя, не е ли тъй? По дяволите, забрави ли кой съм?
— О, никога не мога да си позволя това, Бено!
— Добре тогава.
— Музиката изобщо не е твоя работа…
— Ама е моя работа, когато сметна, че може да повлияе на…
— Държиш се като Господ.
— Какво си мислиш, бе копеле гадно? Че държиш монопол над Божието царство ли? Трябва да се вземат някои решения. Затова съм тук.
— Да, но музиката не е твоя…
— Професионални решения, Крис…
— Слушай, копеле…
— Едното вече е взето.
В апаратната настъпи тишина, тегнеща и потискаща. Даяна отвори очи — огънят в гърдите й запламтя по-силно. Дълбоко безпокойство я обзе и запърха в нея като заловена птица.
— За какво намекваш, да те вземат дяволите?
— Това, което ти казах: групата няма да ти разреши да прекъснеш договора.
— Групата?
— Проведе се гласуване, разбираш ли.
— Без мен? И кой свика това гласуване?
— Найджъл и аз. Трябваше да се направи. Имаше нужда от изясняване на…
— Изчезвай оттук, човече. Отвращаваш ме.
— Това няма да помогне.
— Вън, Бено! Веднага. В следващата минута вече ще пълзиш…
— Като се успокоиш, ще разбереш, че…
— От мен музика повече няма да получиш.
— Крис…
— Няма да напиша и една пукната нота! Поне докато съм на свобода!
— Има законни мерки, но не искам да стигам до там сега. Когато…
— Знаеш ли какво, Бено? Нещо не се чувствам добре, ей тъй; изведнъж стана. Може да се окаже сериозно. Например тежък хепатит. Това означава най-малко шест месеца да съм вън от играта.
— Мога да намеря лекар да…
— Този албум. Новият сингъл… проклетото турне, друже. Бум-бум!
Гласът на Бено прозвуча в тишината с особено спокойствие:
— Нито за миг не смятам, че говориш сериозно, Крис. Озовеш ли се веднъж на път за Сан Франциско другата седмица, ще се почувстваш съвсем другояче.
— Ти просто не ме слушаш. Аз приключих с всички вас.