— Правиш сериозна, основна грешка, Крис.
— Господи! Почваш да ми плямпаш като твоята банда от противни адвокати. Напускам. Просто напускам.
— Тогава ще си довършим разговора след някой друг ден.
Даяна чу вратата да се отваря, после тихо да се затваря и гласа на Крис:
— Боже Господи!
Тя се изправи и главата й щръкна нагоре, сякаш бебе на пружина.
— Още ли си тук? — Крис се показа иззад преградата на командния пулт. — Да-а. Само ти остана. За нула време всички се покриха — той се изхили и потърка нос. — Ама че мръсник е тоя импресарио! — изведнъж избухна в силен смях, после сви рамене и допълни: — Ох, какъв ад! Нищо не мога да направя повече за днес. К’во ще кажеш да се омитаме от тук, ама на секундата.
Заведе я в „Дансърс“, който беше само за членове на клуба. Състоеше се от няколко зали с огледала — същински дворец. Основната зала беше кръгла, опасана от бара. Подът й беше прозрачен и под него растеше тропически гъст листак. В първия момент като погледнеше надолу, човек губеше ориентация. Стените бяха лакирани в черно и покрити е мрежа от фигурално разположени разноцветни светлини, които мигаха като непрестанно прииждащи вълни. На всеки кръгъл час, сякаш отмерваше времето, някакъв скрит източник посипваше танцуващите с искрящ сребърен „звезден прах“.
Двамата си запробиваха път през навалицата и потните изпарения, сред безумната и нестихваща какофония на музиката.
От възбуда те като че ли не забелязваха загорелите и изрисувани лица, които се поклащаха до тях с опулени очи, подобно на китайски плоскодънни лодки, теглени към императорската джонка, и притискаха тъмни устни до розови уши, за да надвикат биенето на барабаните.
Скоро се появиха и фотоапаратите, а след няколко невидими телефонни обаждания от страна на управата, се изсипаха танцьори, които сякаш завършваха лоцманското училище. Те, изглежда, имаха само една цел — да са тук, да извиват тела в ритъма на музиката, да се втренчват с усмивка във всекиго, да попиват атмосферата, изпаренията, премигващата светлина, от които имаха нужда както вампирите от кръв.
Крис обгърна талията на Даяна и я понесе във вихъра на танца; по лицата им се стичаше пот като водопад, а под тях клепналите листа на палмите — джуджета се накланяха и полюшваха, сякаш и те не можеха да устоят на ритъма на музиката.
Двамата не преставаха да танцуват; тениската на Крис потъмня от пот, блузата на Даяна полепна по кожата й. Те не обръщаха внимание на светкавиците на фотоапаратите, които проблясваха край тях като метеори, нито на шума, изпълващ заведението с нестихващия тътен на гръмотевична буря. По едно време — без и двамата да усетят кога — музиката престана да бъде музика. Превърна се в някакво ритмично грухтене, придружено от удари и думкане, което се просмукваше през подметките им и продължаваше да ги води в такт дълго след като ушите им заглъхнаха, претоварени от силния шум.
В един момент се озоваха на бара. Крис поръча по един огромен коктейл от джин и тоник. Ала вместо да го изпият, те започнаха да го изливат един върху друг и върху главите си. Избухваха в смях, отпиваха жадно по някоя глътка, без да усетят вкуса му — острият цигарен дим бе притъпил обонянието им. Крис отметна глава назад и Даяна с любопитство наблюдаваше как адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу, докато поглъща питието; после той бръкна в чашата, извади останалите на дъното парченца лед и ги пусна в пазвата й.
Тя скочи и нададе писък, ала никой не го чу сред общата шумотевица. Тогава Крис я завъртя и задърпа към дансинга, където вече нямаше никакво място. Тълпа беше заобиколила танцьорите, за да ги наблюдава по-отблизо. Самите танцьори бяха опиянени, леко разчувствани; бедра се поклащаха, гърди потрепваха.
Даяна бе объркана, завладяна от всичко, което се случваше. Имаше усещането, че всеки поглед, всеки звук, всеки аромат я пронизват като стрела. Някаква черупка се бе пропукала, без тя да разбере; нежната ципа отвътре се бе разкъсала от неудържимата за нея сила. Все едно че беше част от малка, но мощна верига, включена в електрическата мрежа, и токът, който минаваше през нея, я караше да потреперва.
За известно време загуби Крис някъде из страничните зали, които предположи, че са пълни с изпити лица, побелели коси, кокаин. Ала това не я притесни — нали бе заобиколена от музика — силна, взривяваща, която като стрела се забиваше право в сърцето.
Съзнанието й беше танц, неограничен от време и пространство, затова тя можеше да се измъква незабелязано оттук и да се пренася в друга стая, без светлина, три етажа надолу в земята, също като помийна яма, охранявана от бетонни кучета; можеше да върви по градска улица, настлана с натрошен камък, пълна с телени мрежи, верижни огради, пазещи камари от счупени тухли, огньове в кофи за смет и разкъсани сенки по почернели от сажди, остъклени стени.