Даяна изпищя и веднага запуши уста с побелелите кокалчета на пръстите си. Захапа върховете им, но не почувства болка. Ноктите й се впиха в дланта.
— Какво е това, Даян?
Крис дойде до нея и тя осезателно почувства топлината на тялото му. Струваше й се, че от пространството непосредствено пред нея лъха такъв студ, какъвто може да съществува единствено в космоса. Стомахът й заплашително се разбунтува, тя се закашля и вкус на киселини изпълни устата й. Започна да й се гади. Боже мой, боже мой! Само тези думи се въртяха в съзнанието й, чудовищно изпразнено от всичко друго, освен от зловещата гледка. Бавно, като дебнещи котешки стъпки, започна да я обхваща ужас. Имаше чувството, че част от жизнената й сила е изтръгната от нея.
Боже мой, о, боже мой! Думите отекваха глухо, подобно на топка, отскачаща от мека стена. Не можеше да ги спре, не можеше дори да ги осмисли; сякаш изведнъж бе започнала да мисли на чужд език.
Ръцете на Крис се впиха болезнено в раменете й.
— Ааааа! — изкрещя той. — Маги!
Даяна, разбира се, очакваше неговата реакция. Неслучайно съзнанието й отказваше да възприема. Едва когато чу гласа на Крис, допусна тази мисъл да я обсеби. И тя вече нямаше да я напусне, колкото и отчаяно да отказваше да я възприеме. Като някакъв зловещ неканен гост, като уродлив носител на чума мисълта впи безмилостно в нея стоманени клещи и желязна човка, разкъса плътта й и откри сърцето й.
Даяна падна на колене и захлипа. Направи опит да извърне глава, да затвори очи, но не успя нито едното, нито другото. Стоеше като закована с вперен поглед, по бузите й се стичаха сълзи. Изправен до нея, безсилен, Крис виеше на глас в новото утро, което бе донесло и на двамата ужас, гняв и болка.
Книга втора
По-тъмно от нощта
Четвърта глава
Бейба. Само това беше името му. Разбира се, може да е имал и друго, но никога не й го беше казвал.
Бейба попадна на нея на третата вечер, след като се беше появила. Той беше с гигантски ръст, дълга гъста брада и толкова широк нос, че едва ли не обхващаше цялата средна част на лицето му. Кожата му имаше цвят на махагон; само една гънка под лявото око беше с цвят на кафе с мляко. Знаеше доста добре френски език, както и тя, но не от гимназията за музика и изкуства като нея. Каза й, че го учил преди години в Париж, но тя не му повярва напълно.
През онази ранна есен на 1968 година изведнъж захладня, дори тук, в сърцето на Манхатън; един петък температурата едва стигна пет-шест градуса и три дни по-късно зимата разтвори прегръдки; към края на следващата седмица есента дойде и си отиде незабелязано. Бейба носеше късо моряшко палто с два реда големи пластмасови копчета с по една котва в средата и клоширани моряшки панталони. Но не беше моряк.
Всеки, който излизаше на 42-ра улица между Бродуей и Девето авеню, си имаше определено място. Бейба стоеше точно пред театър „Селуин“, на южната страна на улицата. Даяна много скоро установи, че тъкмо тази страна беше възможно най-опасната. Северната беше по-спокойна; там много рядко се появяваха ченгета и то винаги по двойки; вървяха бавно, с цигара в уста. Те се осмеляваха да минат по южната страна, само ако трябваше да прекратят избухнала в някой от киносалоните кавга и то когато бяха в по-голяма група.
В кинотеатъра „Нова Бърлеск“, един етаж над олющената козирка на „Селуин“, никога не ставаха неразбории. Прастарият му синьо-зелен неонов надпис жужеше денонощно, а черно-белите гланцови фотоси на стриптийзьорки, които никога не се появяваха на малката сцена и никога не бяха стъпвали в Ню Йорк, се вееха уморено от саждивия бриз, духащ откъм Хъдзън. Освен това „Нова“ си имаше собствена охрана.
Бейба заставаше пред „Селуин“ и продаваше всичко, с което можеше да се снабди — и, както се оказа, разнообразието беше поразително. Официално той предлагаше цигари с марихуана, метедрин и по някоя смесица от евтини наркотици. А тайно, ако те познаваше, беше източник за абсолютно всичко. Даяна не беше чувала и за една трета от стоката, която минаваше през ръцете му.