Трудно беше да се каже какво точно видя той в нея в първия момент. Че беше красива, беше, но той можеше да има — и имаше — всяка жена, която му потрябваше. А и както Даяна по-късно разбра, негова слабост бяха азиатките. Какво тогава го накара да я заговори, когато за трети път мина покрай него, облечена с обикновено яке от кафяво кадифе и избелели джинси, натъпкани в черни, високи до прасеца ботуши, с толкова остри върхове, че според нея можеха да се използват като смъртоносно оръжие.
— К’во мислиш, че правиш, момиче?
Тя се спря и погледна мечешкото му лице. Ръцете й бяха пъхнати дълбоко в джобовете на якето; беше още прекалено рано за ръкавици. Воднистите му очи я оглеждаха с любопитство. Зениците и ирисите му имаха един и същ цвят и заемаха почти цялото налично пространство, така че жълтото около тях едва се виждаше.
— Нищо — отвърна тя.
— Няма ли откъде другаде да минеш?
— Харесва ми да минавам от тук.
Бейба се разсмя с дълбок, гърлен смях, очите му почти потънаха в тъмната плът на лицето.
— Глупости! — чертите му добиха студен израз, той извърна глава, изкашля се и се изплю. — Ти май си тръгнала на лов, момиче. Добре, продължавай.
Даяна сбърчи вежди. Той продължи:
— И какво виждаш в тази парфюмирана градина?
— Не отговарям пред никого — само пред себе си.
Върхът на дебелия му език се подаде — изумително розов в сравнение с почти черните устни.
— Хм, тъй ли? — очите му шареха надолу-нагоре по тялото й, изпълнени с толкова изразена похот, че тя се изчерви. — Никой от тия кучи синове, дето обикалят наоколо, няма да подмине такова крехко бяло месо като тебе. Тъй ще те сдъвчат и изплюят, че няма да се познаеш после.
Даяна хвърли неспокоен поглед към минаващите покрай тях тълпи от чернокожи и пуерториканци. Тук-там можеше да се види и някой забързан бял. Чуваха се смях и шумни закачки. Двама дългокраки чернокожи тичаха към Осмо авеню и пресякоха кръстовището на червено. Последва скърцане на спирачки, викове, ругатни.
— Искаш да кажеш, че тук е опасно място ли?
Той поклати глава.
— Ти си избираш мястото, момиче. А тук се навъртат немалко съмнителни типове. Като зли котки са, казвам ти. Трябва да внимаваш. К’во, да не искаш да си въртиш белия задник с нас, отрепките, а? Я по-добре си върви вкъщи, където твоето бяло момче ще се грижи за теб.
— Казах ти, тук ми харесва.
Лицето му помръкна; погледът му стана зъл.
— Не ме будалкай, момиче. Да не си тръгнала на лов за черно месо?
— Ъ?
— За чернилки, хубавице. Възбуждат ли те чернилките, а? Е, бъди сигурна, че ще свършиш някъде с окървавено лице. Някой изтупан хубавей с граховозелен костюм ще ти завърти чивията и няма да разбереш кога ти е разтворил хубавите крачета, оох, ох. Тъй че върви си у дома.
— Не съм тръгнала на лов — упорстваше тя. — Тук съм, защото… не мога да бъда повече там, където трябва.
— Казвам ти, момиче, туй място не е за теб.
Тя го погледна и пъхна ръце, сега свити в юмруци, още по-дълбоко в джобовете си. Запристъпя от единия на другия крак. Бузите й розовееха от студ; когато двамата с Бейба отвореха уста да кажат нещо, с думите излизаха облачета пара.
— Това ли правиш по цял ден? — попита тя.
— Не, по дяволите! Имам място в Нюйоркската борса. Това е между другото — той потупа главата си, пръстът му потъна във вълнистата коса. — Тук щрака една проклета пластинка, момиче, та ме скапва. Вътре има само желязо, никакъв мозък. Всички изпокапаха по време на войната. К’ъв срам.
Даяна се изкикоти:
— Обзалагам се, че не си участвал във войната. Не си чак толкова стар.
— О, грешиш, достатъчно съм стар. Можех да отида във Виетнам, ама на, останах тук, на чист въздух. Армията не иска отрепки. Макар че и да искаше, нямаше да ме открие. Само да бяха дошли, щяхме да им извъртим едно хубаво бойно сражение, ха! — той плесна огромната си длан в месестото бедро.
Пред Бейба спряха двама млади пуерториканци. Лицата им бяха гладки като кадифе, дългите, черни, лъскави коси — вързани на опашка. Бяха облечени еднакво: дрипави джинси и къси якета. Единият беше обут с адидаски — „за да офейка по-бързо“, както й каза по-късно Бейба; а другият — с протрити черни шпиц ботуши.
— Изчакай секунда — каза й Бейба и се отдалечи с двамата.