Според нея тогава започна всичко, от онова черно лято, когато баща й почина тъй внезапно, тъй изненадващо и… тъй безсмислено. Известно време тя го мразеше, задето постъпи така с нея, точно когато бяха почнали да се опознават. В този период си мислеше, че разбира вечните роптания на Моника и неприкритата й омраза.
Но постепенно това чувство я напусна и тя разбра — проумя, че баща й не е виновен и че беше я обичал. Толкова много от себе си й бе оставил. Наред с това доби точна представа какво представлява майка й, колко много е ненавиждала съпруга си, успеха в работата му и колко й е било тежко, че той не й е позволявал да изяви възможностите си, както след това направи.
Много скоро обаче Даяна установи, че представата на Моника за изява на възможностите се свежда до една област — леглото.
Първата менструация на Даяна дойде в началото на 1965 година; тогава и фигурата й започна да се променя и вече никой, дори и Моника, не можеше да я смята повече за дете.
Това беше година на действия и анархия. Размирици гарнираха въздуха като пикантна подправка, мъртвото вълнение изплуваше на повърхността, земята се тресеше от нашествието на сплъстени дълги коси, джинси, комуни, якета с ресни, наркотици и разцвет на рокендрола.
Новото поколение си присвои въздействащия знак V на Чърчил, влагайки в него съвършено нов смисъл. Безгрижни компании кръстосваха с автомобили по магистралите, докато децата на средната класа, бебетата след Втората световна война, започваха своя дълъг, тежък период на освобождаване. Макар и по-млада, Даяна изпитваше същото неудовлетворение от шаблоните и нормите. Беше убедена, че баща й щеше да разбере неизбежността от всичко, но и това вече не я интересуваше. Единственото, което имаше, беше образа, който си беше изградила за него.
При Моника беше тъкмо обратното: нейният свят беше изтъкан от правила. Тя все още носеше в себе си много от традициите на стария свят и сега, след като остана сама, нямаше съмнение — поне за Даяна — че все по-често щеше да търси опора в представите, набивани в главата й като малка в родния й град Гьор. Той се намираше в северозападна Унгария, страната на маджарите, и преданията за тези буйни и свободолюбиви воини не слизаха от устата й.
„Имаш очите на майка си — каза веднъж баща й. — Те нямат нищо общо с моите. Виж само цвета им — това виолетово, което пламти в тях, леко дръпнатите им краища — типично маджарски очи, Даяна.“ Бяха я сложили да си легне и баща й беше седнал до нея върху мекия юрган; в скута му лежеше разтворена книга с тъмночервена подвързия, която Моника й бе купила. Той отново зачете приказката. В нея се разказваше как двама младежи били въвлечени в сраженията между маджарите и хуните и как преследването на Белия елен от страна на Атила довело до края на войната с маджарите. По едно време баща й вдигна поглед от книгата и каза: „Изпаднеш ли в беда, миличка, спомни си, че в теб живее Белия елен, горд, митически и непобедим.“
Години по-късно, през последното лято с него, тя го попита дали сериозно е имал предвид онова, което й бе казал за Белия елен. Ала той само се засмя и разроши с дългите си пръсти златистата й коса.
Когато него вече го нямаше, тя беше принудена сама да разбере смисъла. Отиде в библиотеката и прерови всички книги, свързани с историята на Унгария, Австрия, та дори и на Русия, но в нито една не откри нищо, свързано с Белия елен. И се примири с мисълта, че това създание е съществувало единствено във фантазията на баща й. Когато като малка го бе молила да й разказва приказки, той явно сам си ги е съчинявал. Значи и Белия елен бе измислен от него.
Имаше един период от живота й, когато често сънуваше това митическо създание. То се движеше в такт с тъжната мелодия на „Паван“ от Равел; всяка нота се отронваше като листенце на цвете. И тя се събуждаше с очи, пълни със сълзи.
Моника не знаеше нищо за терзанията й. Когато веднъж се опита да ги сподели с нея, тя цялата побледня и удари Даяна през устата. „Детински бръщолевения!“, избухна майка й. „Измишльотини и легенди. Те ще те обсебят така, както обсебиха баща ти. Да, но аз няма да го позволя, чуваш ли? Него вече го няма. Избий от главата си тези глупости за белия кон…“ „Еленът е мъжка сърна, мамо, а не…“ „Чуй ме добре“, прекъсна я Моника и сграбчи здраво ръката й, „ще правиш това, което ти казвам и ще се постараеш да ти харесва.“
Това накара Даяна да побегне далеч, там, където беше краят на света; където царуваше мракът, а по улиците шестваше беззаконието, превръщайки кошмарите в действителност.