Движението по тихоокеанската крайбрежна магистрала беше претоварено, ала не можеше да се сравни със задръстването, което я чакаше по Оушън авеню. Тя се принуди да затвори прозорците и да пусне климатичната инсталация — единственото, което зависеше от нея. Иначе рискуваше да се задуши. Тук не беше място за астматици.
Блокирана сред бензиновите изпарения и пъплещата автомобилна колона, тя включи касетофона, без да сменя касетата, която беше в него. Случи се средата на „Нарсти“ — запис от последния албум на „Хартбийтс“ с гласа на Крис, пламенен и питащ както винаги. В съзнанието й, естествено, веднага изплуваха парчета розова плът, локви кръв, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни в мъждивата светлина — представа, която не се побираше в ума. Тя понечи да изключи касетата, но пръстът й спря на сантиметър от бутона, задържан от мисълта: „Не, не, не! Ако сега изключа касетата, никога повече няма да съм в състояние да слушам тяхната музика, без да си представям Маги, разкъсана като непотребна кукла. А аз не мога да живея с този спомен. Не мога…“
Разбира се, в ония години наркотиците се изпречиха и на нейния път; те бяха толкова широко разпространени, колкото никой възрастен не можеше да си представи.
Като се изключат плахите й опити с хашиш, тя не се пристрасти към нито един вид. Беше свидетел какво се случи с неин съученик, който твърдеше, че не ги употребява редовно. Рано една сутрин го намериха целия посинял, главата му покрита с найлонова торбичка; вкочанен и безжизнен като голямо парче замразено месо; около него миришеше на лепило. За три дни пласьорите бяха прогонени от района около училището, ала тя чувстваше, че причината е по-дълбока.
Пътят до „Марина“ беше горещ и прашен и много скоро Даяна започна да изпитва чувството, че кожата й се отлепва от плътта. Независимо от климатичната инсталация или тъкмо поради нея, сега тя имаше желание не толкова да пийне нещо, колкото да вземе душ. Музиката кънтеше в главата й настойчиво и остро. Тя погледна колоната пред себе си: снижаващото се слънце хвърляше бронзови отблясъци върху покривите и гюруците на мерцедесите, маздите, поршетата, аудитата, датсуните. Почувства се част от тази проточила се, блестяща, начленена, виеща се чудовищност — само метал и стъкло и нищо друго.
Бейба живееше на петия етаж на жилищен блок с евтини квартири и много плъхове на ъгъла на 41-ва улица и Десето авеню. Първият етаж бе зает от пуерторикански магазин за вина. Той гъмжеше от хлебарки, които се чувстваха там като същински наематели.
— Отначало ги трепех — каза й Бейба сериозно. — После стигнахме до взаимно разбирателство: аз престанах да ги закачам и те ме оставиха на мира.
Но не там я заведе той, поне първия път.
Взеха метрото, изкачиха стълбите на подлеза в Харлем, тръгнаха по Ленокс, отминаха 138-ма улица и бар „Занзи“ — тъмен и шумен, и се настаниха в едно затънтено кътче, което спокойно можеше да мине за част от брега на река Лета в ада. Даяна оприличи това неугледно, шумно място на синор към бариера между… да речем тук и там; сякаш бяха прекосили цял континент и се бяха озовали в друг, пъклен свят, където всички лица бяха кафяви и тя се отличаваше от тях като снежинка върху черни скали.
Широко отворени жълти очи се втренчваха в нея, защото това не беше нейна територия, по-точно не беше дори Америка — страната на свободния човек, родината на храбреца; това беше някакво прикрито гето, пълно с мързеливци и хитреци. Розови кадилаци спираха до старци, които сгряваха възлестите си сиви ръце на огън в боклукчийска кофа. Но никой не продумваше, цареше пълно мълчание. Заради Бейба.
Въпреки това Даяна се чувстваше неудобно, защото виждаше в погледите им нещо, което щеше да я преследва години напред. Не беше нужно тези хора да отварят уста — омразата им към нея крещеше от очите. Тръпки започнаха да я побиват, стомахът й се сви на топка и в момента съжали, че бе поискала да дойдат тук. Тя беше чужденка на далечна планета — място, до което можеха евентуално да я допуснат, докато е в компанията на тази подвижна планина до нея, но да я приобщят към тях — никога. Тя хвърли бегъл поглед към Бейба — лицето му беше спокойно и стомахът й се поотпусна.
Даяна неведнъж беше чела какво е представлявал Лондон след въздушното нападение, но никога не бе успявала да добие пълна представа за огромната разруха. До този момент. Сега, вървейки из Харлем, вече предполагаше как е изглеждал. Тук на всяка крачка стърчаха полусрутени постройки, край тях бяха разпилени натрошени тухли и камъни; паднали на места телени и дървени огради пазеха без нужда черни дупки в земята.