Огромни кучета с дълги намордници и гъста козина бродеха на глутници като вълци; жълтите им очи ярко присветваха от фаровете на минаващите коли. Те виеха от глад и трескаво ровеха в почернелите от огньовете кофи за смет. Даяна видя хлебарка, дълга колкото пръста й, да се шмугва в канавката, миг преди едно куче да се нахвърли върху нея. Някъде отдалеч, от горния край на черния като нощта Сентръл Парк, долитаха удари на барабани. Пламъци осветяваха улицата там, където лампите просъскваха и изгаряха. Помисли си за Данте и потрепери до Бейба, огромен и вдъхващ спокойствие като защитна стена.
Той я водеше към един ресторант, сбутан между шестетажен жилищен блок, който изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в пламъци, и старомодна бакалница с избеляла реклама за кока-кола. На тротоара млада двойка танцуваше с широки провлачени стъпки под студената светлина, която струеше през отворената врата. От портативно радио, сложено върху капака на алуминиева боклукчийска кофа, се лееше „Мъжки свят“ в изпълнение на Джеймс Браун.
Даяна спря, преди да влязат в заведението. Оттатък булеварда дебела старица, черна като катран, беше излязла от нишата на малкото си магазинче, за да наблюдава с усмивка танцуващите. Призрачният танц очарова Даяна. В тази вълшебна, мъждукаща нощ танцуващите като че ли нямаха плът и кости, а бяха направени от звездна светлина и вятър. И сякаш винаги са били тук, на тази улица, като част от света; и положително — по-близко до същността на живота, отколкото бе Даяна в Кингсбридж, преследвайки неща, които сега й се струваха фалшиви и безсмислени. Вероятно обяснението, предположи тя, е, че цивилизацията не е проникнала до тук, поне не тази, в която тя бе отраснала. В дъното на тази бедност и мръсотия, на това невежество имаше една дълбока чистота, която затъмняваше, а оттам и разрушаваше всичките й представи за живота. Те може би бяха идеалистични и доста сантиментални — поради което не бе ги споделяла с никого — ала все пак в този момент беше убедена, че е права; че е станала свидетел на някакъв изключителен акт, който я беше върнал назад във времето до онзи миг, когато се е раждала цивилизацията. Почувства се едновременно въодушевена и тъжна, защото разбираше, че двамата танцуващи притежават някакво основно качество, което на нея й липсваше и надали някога щеше да го придобие. И се примири с ролята на страничен наблюдател на един тайнствен обред.
— Чудесно — тихо каза тя, когато танцът свърши. Двамата с Бейба влязоха в ресторанта.
Заведението имаше таван, стените и подът бяха облицовани с италиански плочки, стари, захабени и на места счупени, но които в по-голямата си част все още блестяха. Не можеше да се каже дали собствениците са оставили тази украса от естетически или от финансови съображения.
Посрещна ги слаб келнер с толкова светла кожа, че изглеждаше като напудрена с брашно и ги настани на ъглова маса. Бейба се захили:
— Е, постигна своето, момиче. Сега ще опиташ негърска кухня — и взе менюто от ръцете й. — Остави на мен да избера.
Той съобщи поръчката на сервитьора. След като им поднесоха предястието — чревца, изпържени така, че шумно хрупкаха в устата — Бейба отново заговори:
— И тъй, к’во стана с твойто момче в Бронкс?
— Нали ти казах, че си нямам никакво момче.
— Хм, такова хубаво момиче като теб? — поклати глава той и отново напълни устата си. — Добре де, ами нали имаш семейство.
— Баща ми почина — каза Даяна и заби поглед в покривката на бели и червени карета. — А колкото до майка ми, на нея изобщо не й пука какво…
— Ей, не говори така грубо, момиче.
— Защо? И ти говориш така.
— Аз съм извън обществото. Ти не се учи от мен. Говоря така, за да ме разбират — той й намигна. — Освен това съм негър и не мога да говоря другояче. При теб е съвсем друго. Ходила си на училище. Получила си възпитание. Не ти отива да говориш грубо.
— Според мен, това са думи като всички останали. Нали си чувал за Лени Брус…
— Хм — поклати глава Бейба, — още много имаш да учиш, момиче. Няма никакво значение какво мислиш ти или какво мисля аз. Важното е какво мислят — той посочи с глава — ей тия тук. А на тях не им харесват такива бръщолевения, разбра ли? Запомни: те обичат спокойните и лесните неща. Хубава, загладена перушина — мазният му пръст посочи чинията й: — Яж, това е наш’та традиционна храна. И облизвай устни. Наслаждавай и се, все едно, че си чернокожа. Ще ми доставиш удоволствие.