До нея Бейба изглеждаше великолепно в тъмносиния си кадифен костюм, задигнат, без съмнение, от товарния камион на някой скъп магазин, докато се е придвижвал по Седмо авеню. Стоеше му съвсем по мярка, тъй като бе имал благоразумието да го занесе на Хърчъл, шивач от някогашното му училище, който държеше овехтяла работилница на Девето авеню и бе незаменим в прекрояването.
Даяна пък беше облечена в рокля от копринен шантунг — истинска тъмновиолетова прелест, измъкната от майка й с невероятни усилия. Тя откриваше почти целите й крака и понеже се държеше на тънки като макарони презрамки, цялата цепка на бюста й беше отвън. Според Даяна всеки миг от положените усилия беше оправдан.
На седемнайсет години фигурата й беше доста закръглена, а още от петнайсетгодишна не срещаше никакви спънки да влезе някъде и да си поръча алкохол. Носеше дългата си коса прибрана нагоре; ушите й отдавна бяха пробити при един бижутер, чието магазинче бе залепено до едно от многобройните кафенета, което тя често посещаваше.
Даяна смъкна прозореца на таксито и подаде глава навън; студеният нощен въздух зашиба бузите й с кадифени юмруци. Тя отвори уста и след малко усети венците си сковани от студа.
Отиваха на празненството. Извън търговската част на града. И паркът разтвори железния си юмрук заради нея, смекчен от розовата светлина на Манхатън, а от върховете на кулите лампите сякаш напластяваха по листака скреж.
Таксито спря пред огромна предвоенна постройка на 116-та улица, пресечка на Пето авеню и граница между източната и западната част на града.
— Свободна територия — отбеляза Бейба, като я видя да вдига глава и да оглежда бетонната фасада, украсена с фигури водоливници по подобие на древна френска катедрала. Сградата определено беше в европейски стил, характерен за по-крайните, затънтени улици на Манхатън, все още незасегнати от основния градски план, който целеше да увеличи неприятната атмосфера от многоетажни жилища, за да подслони нарастващото имигрантско население или — както биха се изразили някои — да подобри условията за живот на бедните.
— Тук всеки е свободен да дойде и да си отиде.
Започна да вали лека суграшица и автомобилното движение зашепна във влажния въздух. Двамата стояха на тротоара пред украсения вход. От лявата им страда една улична лампа на ъгъла чертаеше върху замръзналия сняг хладен ореол от светлина.
— Както говориш, сякаш става дума за война.
— Тъкмо за т’ва става дума, момиче — заклати той рунтавата си глава. — Тия мръсни пуерториканци искат да се намърдат там веднага. Ама ще трябва да минат през труповете ни. Не само от белите трябва да се пазим, момиче — той я хвана за ръка и я поведе към входа.
— Бейба — заговори Даяна, — защо си останал да живееш там, където си сега? Разбрах, че не е необходимо.
Жълтите му очи се извърнаха към нея.
— Добре ми е. Няма кой да се заяжда с мен. Няма тъжби, с които да ме изкарват оттам. Само аз съм си — един човек извън закона.
Цялото фоайе беше в мрамор и огледала с позлатени рамки, потъмнели на места; отраженията в тях изглеждаха причудливо насечени.
Непосредствено до вратата отляво пъстрееше коледна елха, а отдясно мраморно стълбище водеше нагоре в сумрака. Точно пред тях беше дървената врата на асансьора. Даяна погледна през ромбовидното прозорче, когато той слезе на тяхното ниво.
Приемът беше на седмия етаж и весела, шумна глъч ги посрещна още щом излязоха от асансьора. Домакинът стоеше пред вратата — невероятно висок чернокож, който се движеше с гъвкавата походка на огромен котарак. Косата му беше по-скоро лъскава четина, носът — остър като клюн, а очите му не спираха да се движат, сякаш следяха за пълната безопасност. Той се захили, разтърси силно ръката на Бейба, после се наведе и целуна Даяна по бузата.
— Колко е очарователна! — възкликна той и ги поведе навътре в душното и шумно помещение. Движенията му бяха пъргави, но пестеливи; когато извърна глава, на едното му ухо проблесна златна обица. Името му беше Стинсън.
Попаднаха в центъра на водовъртеж от цигарен дим. Настъпи раздвижване, чуха се коментари. Наоколо се виждаха само черни лица — гримирани и весели; издадени напред червени устни, широко отворени женски очи. Залп от смях, самотен кикот, идещи сякаш от самото съществуване.