Бейба взе напитки за двамата, после представи Даяна. Тук се бяха събрали адвокати и танцьорки, лихвари кожодери и актьори. Създаваше се впечатлението, че всички са равностойни, че всички принадлежат и са свързани с това време и място. Даяна обаче долови копнежа в очите им, когато я поглеждаха. Опитваха се да го прикрият, но рядко успяваха. Те й завиждаха, завиждаха на вродената й белота, на цвета на кожата й — единствената стока, която никога не можеха да имат. А тази стока предоставяше свободен достъп до всичко. Тя беше ключът на този град.
— Охоо, Бейба. Каква изненада!
Нисък, леко накуцващ мъж със светла кожа си проправяше път към тях. Лицето му беше изкривено на една страна; кожата на лявата му половина лъщеше и беше опъната от несполучлива пластична операция. Имаше странен вид — само върху дясната му челюст се виждаше леко набола брада.
— Случва се, брат — рече Бейба и обгърна с ръка рамото ма Даяна. — Даяна, това е Трип.
— Здравей!
— Охоо, поощряваш момите за женене, Бейба, ах, ти, хитрец.
Даяна се разсмя.
— И ми е приятно да се запознаем.
— Божке! — възкликна със задоволство Трип. — Ама тя има и пипе!
— Да не се надява човек, но дори и ти имаш, късокраки кучи сине — Бейба отпи глътка и продължи: — Слушай, момиче, трябва да свърша една работа. Ти остани с добрия стар Трип. Той ще ти прави компания, докато се върна, нали, брат?
— И още как!
— Ти познаваш ли всички тук? — попита Даяна.
Той се усмихна — доста непривлекателна мимика за особения израз на лицето му.
— О, да! Всички. Искаш ли да те запозная с някого? Напълно те оправдавам. Това копеле Бейба е такъв мръсник, нали?
— А, не знам. Той е… — но като усети, че я провокира, Даяна избухна в смях и допълни: — Той е същински мечок.
— Мечок ли? Направо си е мечка стръвница, момиче. Ха-ха-ха! Искаш ли още едно?
— Да, с удоволствие.
Мъжът я поведе към бара и започна да й приготвя коктейл.
— Абе, май не ти достигат годинки за тия работи.
— Щеше ли да има значение, ако ми достигаха?
— Ни най-малко. Заповядай — подаде й той питието. — Само съм любопитен. Бейба винаги е бил разумен…
— В смисъл? — и понеже не получи отговор, тя довърши мисълта му: — Какво прави той с хлапачка като мен ли?
— Т’ва не е моя работа, момиче.
— Точно така.
Сред звуците на музиката и танцуващите двойки, които се бутаха и спъваха в тях, те си запробиваха път към отсрещната стена, където нямаше толкова хора. Местата за сядане отдавна бяха заети.
— Но аз все пак ще ти кажа — продължи Даяна, при условие, че…
— Че?
— При условие, че ми кажеш с какво се занимаваш.
— О, момиче, нали не държиш да узнаеш истината.
— Напротив, държа.
— Ох, ох, ох — заклати отривисто глава Трип, — добре, момиче. Само че да не вземаш да ме издадеш на Бейба, че съм ти казал — и когато Даяна го увери безмълвно, той й призна: — Пръскам черепи.
Даяна реши, че не е чула добре от шумотевицата наоколо.
— Какво?
— Пръскам черепи, момиче — усмихна се той мило. — Какво толкова! Изобщо не се срамувам. Това е една достойна професия. И баща ми правеше същото до деня, в който го заловиха и му видяха сметката — Трип забарабани с пръсти по стената; имаше дълги, тънки и силни пръсти — като на хирург. — Майка ми щеше да се съсипе, ако беше узнала, ама вече е мъртва и сега т’ва няма никакво значение. Освен за мен, разбира се.
— Но ти си…
— Толкова дребен — изпревари я той и сви рамене. — Всеки тъй мисли в началото. Ама ръстът няма никакво значение, момиче — намигна й. — Чалъмът е друг, ако има такъв. Повечето хора си мислят, че трябва да си гигант, разбираш ли. Вдъхва им повече сигурност. Но да си гигант — заклати глава той, — не е никаква гаранция. Човек трябва да знае к’во да прави с това, което има, нали си чат. Да. Трябва да се научи да търгува с него истински, като при всяка друга работа.
— Добре де, а защо си избрал…
— Избрал ли? — погледът му стана суров, внезапно напрежение изопна тялото му. — Тук не става дума за никакъв избор. Могат да избират само белите, които имат време да учат в колежи. Аз нищо не съм избирал. Правя го, щото трябва да го правя. За тия неща няма два пътя. По дяволите! Идва някакво гадно копеле, вижда сметката на баща ми и аз к’во? — да седна и да зацивря? Никакви такива, момиче! Взех в двете си ръце магнума 357 на баща ми и оня тъкмо се намести в континентала си, аз се приближих и му рекох: „Извинявайте, гос’ине, ама нещо се е лепнало на предното ви стъкло.“ И натиснах спусъка срещу копелето. Взривът, който можеше да ме отхвърли на метри разстояние, направи дупка, достатъчно голяма, за да се провра почти целият. Надникнах вътре и огледах кадифените седалки на тоя гадняр, щото главата на копелето я нямаше — беше останало само едно тъмно туловище, което бълваше кръв като отприщен бент — той вдигна поглед към Даяна. — Та такъв ми беше изборът, момиче, ако туй се нарича избор.