Моторът на колата туптеше с ритъма на сърце. Отмина висока стена от камък и бетон, която върна в носа й острия мирис на бензин и удави уханието на храстите. Това й напомни за улиците на Ню Йорк, боботещи и опиянени от живот, необуздано насочени напред, величествени в своята суровост.
В съзнанието й като странно, смущаващо ехо се върна онзи период от живота й, когато нямаше нищо свое, никого, към когото да се обърне. Сама, изпълнена със страхове и потиснат гняв, беше дошла до заключението, че единственият начин да оцелее, е като излезе на улицата; само там хората се отнасяха с нея като с личност, която мисли, чувства и живее като самостоятелно, отделно човешко същество.
Пак я обзе старият копнеж по Бейба и по бузите й отново потекоха сълзи. Недей, забрани си тя наум. Вече си била по този път и знаеш докъде води той. Потрепери. Почти съм на ръба на пропастта. Мариън ме тласка към дълбини, достатъчно плашещи, дори и Марк да не беше взривил връзката ни пред очите ми. Проклет да бъде! Чувстваше се като изтръгната от корена си и преместена на друго място; от друга планета да идваше, разкошните къщи, прелитащи край нея, щяха да й се сторят по-малко чужди.
Избърса очи, превключи на втора скорост и усети как мерцедесът дръпна и плавно взе острия завой. Започна да се надига мъгла и да я обгръща като призрачно було. Изведнъж я обхвана ужас — имаше чувството, че светът се изпълва с пустота, огромна като празнотата в душата й.
С мъчителен стон се наведе напред, включи касетофона и усили звука докрай. Разнесе се електрическият пулс на „Хартбийтс“: острото стакато на барабаните на фона на ръмжащата бас китара, съпровождаща сърдития глас на Крис, гърмеше от тонколоните като изстрели.
Даяна отметна глава назад и вятърът развя косите й, откривайки цялото лице. Устните й оголиха зъбите под напора на вятъра и поне в този миг и се искаше да не размишлявала просто да се остави на музиката да я грабне подобно на течение, което тегли навътре в морето…
Синьо-лимонената полусфера на Лос Анджелис пулсираше под тежкия смог в подножието на хълма като дълбоко заровена душа, която се опитва да се освободи от мъчителната прегръдка на града.
Даяна засили по наклона, за да я посрещне.
„Уеърхаус“ представляваше сияние от ярки светлини, чиито отражения подскачаха по повърхността на водата като светещи морски обитатели, сбрани накуп. В този час „Марина дел Рей“ не беше претъпкан; „Адмирълти Уей“ изглеждаше толкова пуст, че никой от дневните му обитатели нямаше да го познае. Големи яхти се бяха смалили до двуизмерни сенки, антените им изпращаха тайнствени сигнали към небето.
„Уеърхаус“ беше любимият й ресторант в Лос Анджелис. Там познаваше всички и те я караха да се чувства като у дома си. Намираше се доста встрани от Родео Драйв в Бевърли Хилс, така че известните личности и сноби, които тя презираше, не го посещаваха.
Заведението беше построено така, че да отговаря напълно на името си — пристанищен склад. Вътре беше обзаведено с големи дъбови бъчви и огромни дървени щайги, щамповани с имената на най-екзотичните пристанища в света: Шанхай, Марсилия, Пирея, Одеса, Хонконг, Макао и дори Сан Франциско. Тежки конопени мрежи с по няколко бали в тях висяха от тавана.
Просторен и несиметричен, ресторантът й напомняше за извънградска странноприемница в Нова Англия — крайбрежната му страна представляваше огромна остъклена тераса на нивото на брега, от която се откриваше поразителна гледка към пристанището.
Както винаги заведението беше претъпкано, ала Франк, салонният управител, я посрещна усмихнат и я обсипа с безцелни комплименти. После я поведе, под погледите на посетителите, към една маса с изглед към морето, а на дългата върволица от чакащи за места, виеща се покрай бара, съобщи, че маса ще се освободи най-рано след час.
Даяна си поръча бакарди с лед и лимонов сок, което й бе сервирано почти веднага. Стори й се, че безкрайно дълго седи и отпива от питието, загледана в отражението на седящите на бара, които също надигаха чаши и се споглеждаха с помътнели погледи. За първи път си помисли, че знае как се чувстват.
Обърна глава и видя собственото си отражение в стъклото. Проследи с поглед извивката на носа — неправилен и гърбав — и със задоволство се поздрави, че не го е подложила на козметична операция. Единствено майка й настояваше да го направи.