— А той как ги намери?
Рубънс свали поглед от тавана и го спря върху лицето на Даяна.
— Ами нека само да ти кажа, че оттогава при всяко мое отиване в Ню Йорк около заседателната маса на съвета виждам все повече и повече непознати лица. Досега бях прекалено много зает с други неща, за да се разровя в тази история. Виждах в каква дупка съм хвърлил компанията. А тя беше моята гордост. Но с „Моби Дик“ разбрах, че времето на истински независимия продуцент вече е отминало. Затова разработих широко обхватно споразумение с „Туентиът“, което ми даде нужната свобода.
После дойде обаждането на Майър. Той и само неколцина още влиятелни хора от старото време продължават да са в управителния съвет. А останалите… то е все едно, че са те нападнали кърлежи. Влязат ли ти веднъж под кожата, трудно можем да се отървеш от тях.
— Но не е невъзможно.
— О, не — разсмя се Рубънс и цялото му тяло се разтърси, — нищо не е невъзможно. Трябва само да имаш стоманени нерви.
Даяна беше облегнала глава върху гърдите му. Ударите на сърцето му изпълваха ушите й подобно на шума от морски вълни.
— Какво смяташ да правиш?
— Една част вече направих — срещнах се с Майър.
— И какво ти каза той? — гласът й беше спаднал до шепот; почти заспиваше.
— Майър ли? — отново избухна в смях Рубънс. — Голям чудак е тоя Майър. Радвам се, че ми е приятел. Лошо ще бъде, ако ми беше враг.
— Добре де, какво ти каза Майър?
— Че същото се отнася и за мен.
Фасадата на театър „Нова Бърлеск“ беше непривлекателна, дори съмнително скромна. Това, несъмнено, беше добре обмислено, тъй като мястото не представляваше туристически капан, пълен с пенсионерки и дебелани или — какъвто беше случаят в по-долната пресечка и оттатък улицата — с унили, крехки като птички създания, нашарени с елипсовидни черно-сини белези по бедрата и гръдния кош и с тъмни, хлътнали наркомански очи.
Тук специалните номера се изпълняваха нелегално за отбрана публика, включваща всякакъв род фетишисти. Някои от номерата бяха толкова шокиращи — персоналът винаги можеше да разкаже подходяща история — че ледени тръпки те полазваха по гърба. Тъй поне се говореше. Но всъщност никога не се разбра каква беше истината. Защото персоналът представляваше една весела група, която си гледаше работата с хладнокръвието на дисциплиниран артист.
В театъра не се изпълняваха мелодрами — публиката, а да не говорим за персонала, който смяташе, че се състои от взискателни професионалисти, нямаше да търпи подобни буламачи. Те можеха да се видят по многобройните комедийни сцени на Бродуей, но не и тук.
Долу, на нивото на улицата, имаше доста долнопробен порно магазин, в който с въодушевление се предлагаше невероятно богат избор на перверзни стоки: от нелегално направени черно-бели филми с изпълнители деца — деца, а не джуджета, каквито биха пробутали другаде на лековерния купувач — до висококачествени списания, от които лъхаше ужасяващата атмосфера от времето на Инквизицията. Намираха се също и снимки на чисто голи тела, разбира се, но повечето от клиентите на магазина ги отминаваха с презрение.
Макар че магазинът водеше оживена търговия — още с пристигането си в града първата работа на търговците, идващи отдалеч, беше да се отбият тук — истинската му печалба идваше от доходните сделки, които се сключваха в задната му част и то късно привечер. И наистина, най-хваленият охраняващ отряд на „Нова“ беше съставен от членове на този именно работнически картел.
Даяна ги разпозна, веднага щом ги видя. Това обаче не беше толкова изненадващо, тъй като те обичаха да показват дискретно атрибутите си, прибрани в кожени кобури под потните мишници. Но независимо от неприкритата им самонадеяност, Даяна намираше тези мъже за най-приятните от всички, които познаваше. Те до един имаха непрекъснато увеличаващи се семейства и никога не изпускаха случай да извадят от пластмасовите кутийки разгъващи се като хармоника цветни снимки на домочадието. Съчувстваха й, задето не е у дома, при майка си и бащински я покровителстваха, но тя знаеше, че го правят заради Бейба, когото обичаха.
Отстрани на театъра Бейба имаше нещо като офис — неофициален и неудобен, който използваше заедно със счетоводителя на „Нова“. Един зимен следобед, в който се бе изсипал проливен дъжд, Даяна разбра, че счетоводителят живее на тиха, широка улица в Бенсънхърст, където трийсетгодишната му жена членуваше в една женска организация и в местното библиотекарско дружество. Беше ясно, че когато служителят на „Нова“ имаше нужда от канцеларията, Бейба трябваше да излиза. Но той нямаше нищо против.