Даяна не познаваше друг по-сговорчив човек от Бейба. Нищо не беше в състояние да смути спокойствието, което лъхаше от огромния му ръст, и тя се чувстваше в пълна безопасност с него. Той беше твърда скала, върху която тя можеше да стъпи и спокойно да наблюдава бурното и опасно море.
Бейба с нищо не показваше, че има нещо против Даяна да наблюдава спектаклите иззад кулисите, може би защото смяташе, че покварата е вътре в самия човек. От своя страна Даяна се опияняваше от този фантасмагоричен парад на опулваща очите плът. Не си бе представяла, че тялото може да прави толкова много причудливи движения. Но постепенно разбра, че както изкуството — защото беше убедена, че това е изкуство — така и тялото са част от съзнанието. Жените, с които се запозна тук, бяха от един съвършено непознат за нея свят; тя дори не беше и чувала за него. Очите им изпускаха рентгенови лъчи, които бяха в състояние да проникнат в душата на всеки мъж, който прекрачеше прага на театралния портал.
Точно тук, в „Нова“, тя за пръв път видя вдигането на завеса, усети съсредоточеността в актьорското изпълнение. Тук всеки можеше да прави каквото си поиска, да се превъплъти в когото си поиска; можеше всъщност да изживее без стеснение или страх от възмездие и по-тъмната страна от същността си, която в живота отчасти прикриваше. Защото това, в края на краищата, беше само роля, макар че публиката съвсем не го възприемаше така. Колко е прекрасно да можеш да изживееш най-различни съдби с почти сходна страст. Да си освободен да правиш… какво? Всичко, каквото поискаш.
В една студена зимна вечер, когато слегналият се над града мрак беше толкова гъст, че уличните лампи едва мъждукаха, сякаш признаваха, че са загубили битката, а вятърът бушуваше по 42-ра улица с животинска ярост, Бейба свърна от улицата и поведе Даяна нагоре по изтърканите и разнебитени дървени стълби към фоайето на „Нова“.
Рустър дремеше в портиерската будка над захабена чаша с изстинало кафе, в което плуваше някакво чудато насекомо, привлечено вероятно от миризмата.
Опрял глава в дланта на черната си ръка, Рустър седеше притихнал в малкото си светилище; от двете му страни се надвесваха най-тъжните и прашни пластмасови палмови дървета, които можеха да се видят някъде. Наоколо нямаше жива душа. Отвътре долиташе приглушено от стените думкане на музиката, съпровождаща представлението.
— Горе ръцете, проклетнико! — извика Бейба в ухото на Рустър.
Онзи подскочи със завидна пъргавина, сънените му очи се ококориха, ръката му мигом се пъхна под плота, за да напипа лежащата в готовност пушка с отрязана цев.
Като видя пред себе си Бейба, лицето му се отпусна и той задъхан възкликна:
— Божке! Ще ти хвръкне главата някой ден, като се шегуваш така.
Бейба се засмя и потупа слабото му рамо.
— Не бива да заспиваш на пост! Ще цъфне Али с неговите хора и ще омете пода с теб. Внимавай!
Рустър изсумтя и рече:
— Тоя гад си научи вече урока, брат. Да знаеш само как хубаво го разпердушинихме — той вдигна пушката и я насочи към тъмната и безлюдна горна площадка на стълбите. — Буум! И ония мръсници беж, та обратно в Пуерто Рико, ха!
Бейба отмести настрани цевта на пушката му.
— По-внимателно с т’ва чудо. Обещах на моето момиче да не умирам.
Рустър се изкикоти и свали пушката.
— Бъди спокоен, брат! — и се обърна към Даяна: — Как сте, госпожице?
— Добре съм, Рустър.
— Виж к’во ще ти кажа. Ако тази голяма човекоподобна маймуна не се отнася добре с теб, ела тук. Чу ли? Знай, че тук имаш приятели.
— Хм — изсумтя Бейба, — не му вярвай нито дума, момиче. Той само гледа как да ти свали гащите.
— Е, много жестоко копеле си, Бейба — лицето на Рустър помръкна. — Много жестоко, да знаеш.
— Ама поне не лъжа — засмя се Бейба. — Кабинетът ми свободен ли е?
— Аха. Само Марти е там. Идва краят на месеца.
Те прекосиха осветеното в дрезгава синя светлина фоайе и тръгнаха надолу по стръмен коридор покрай кулисите на сцената. Спряха пред затворена ламаринена врата, боядисана с блажна боя. Бейба я побутна с длан и тя се отвори със скърцане.
— Ей — подвикна той в мрачината.
В този час пазеше Тони — широкоплещест мъжага с ниско чело и къдрава кестенява коса. Тънките му мустачки бяха започнали да белеят в краищата; малките му очи бяха с неопределен цвят. Имаше три деца и жена, която беше толкова пълна, че изглеждаше вечно бременна. Тялото му излъчваше миризма дори и след като се е къпал. Той смушка леко Бейба по рамото и стисна ръката на Даяна, като незнайно за кой път я попита дали иска да й покаже снимки на семейството си. Бейба я дръпна настрана, защото знаеше, че тя достатъчно пъти бе изслушвала с търпение подробния разказ за семейството на Тони.