Боунстийл ги представи като Джоан и Дик Радър. Джоан беше сестрата на Маги. Дик имаше леко кривогледи очи. Започна да разправя, че бил от Солт Лейк Сити, където сега живеели двамата с Джоан. Продавал прахосмукачки. Даяна се почуди, че някой все още си изкарва прехраната с продажба на прахосмукачки.
— Неприятна работа — отбеляза Радър, колкото да каже нещо; явно беше от хората, които не знаят какво да правят, когато са разстроени, и говорят, опасявайки се, че мълчанието ще засили още повече скръбта. — Неведнъж предлагах да прескочим дотук. Живея толкова еднообразно и никога не съм идвал, нали разбивате, но… — гледаше право напред, в Даяна, без да поглежда смълчаната си съпруга; явно не беше случайно — Джоан все намираше някакво извинение. И ето сега това… изведнъж сме тук… не ми се вярва просто — очите му сякаш умолително говореха: „Даяна, кажи ми, че това е просто лоша шега.“
— Съжалявам — рече Даяна й се стори, че той трепна.
— Съжалявате ли? — обади се Джоан. — За какво има да съжалявате вие?
Това бяха първите думи, които Джоан изрече, откакто се запознаха. Гласът й нямаше нищо общо с този на Маги и това някак поуспокои Даяна.
— Аз бях най-добрата й приятелка, Джоан — каза Даяна.
— Госпожа Радър — поправи я другата; студените й сини очи дори не трепваха. — Какво знаят хора като вас — тя изрече последните думи така, както някой друг би казал „калтаци като вас“ — за приятелството… или за семейството. Не съм виждала Маги откакто напусна Сейнт Мери. Много време измина оттогава — очите й святкаха с онзи студен спокоен пламък, присъщ на някои протестанти, които изглежда никога не издаваха вътрешните си чувства. — Много време е това за две сестри. Прекалено много — Джоан пристъпи крачка напред и Даяна забеляза как съпругът й я хвана за лакътя, предугаждайки вероятно готовността й да се нахвърли към нея. — Не мога да си обясня за какво й трябваше да идва тук, какво толкова намери в тоя град. Тя не беше особено щастлив човек и може би е успяла някак да се приспособи тук. Тук никой не е щастлив. Това ми е повече от ясно. Единственото, което ви прави щастливи, е да се ядете един друг живи…
— Джоан?
Но тя хвърли на съпруга си такъв смразяващ поглед, че той мигом млъкна.
— Съгласих се Маги да бъде погребана тук, защото ми казаха, че такова било желанието й. Тя си избра да остане тук за добро или за… — Джоан не довърши мисълта си. На Даяна й се стори, че сълза като краткотраен фойерверк проблесна в ъгълчето на окото й; в следващия миг от нея нямаше и помен! — Обвинявам всички вас — гласът й беше спаднал, сякаш вихърът на чувствата го беше омотал на стегнато кълбо. — Защото всички вие я познавахте — макар да каза „всички“, много ясно се подразбираше, че има предвид Даяна. — Знаехте колко беше уязвима и въпреки това — тя почти преглътна следващите думи, — я оставихте да живее с този демон. Нищо добро не можеше да излезе от това. Само зло — и размаха пръст. — Вие я убихте! — сега шепнеше. — Вие убихте Маги! А аз… аз дори не мога да си спомня гласа й — най-сетне гласът на Джоан секна и тя цялата започна да трепери.
Радър обгърна раменете й и тя извърна лице настрани. Но до този момент очите й останаха сухи.
— Джоан — протегна ръка към нея Даяна, — госпожо Радър. Разбирам какво чувствате. Но не бъдете враждебна. Аз… ние и двете обичахме Маги.
— Не се осмелявайте да ме поучавате — отсече другата и се отдръпна от ръката на Даяна. — Нещастница такава! И вие, и всички като вас. Не ми е притрябвало вашето съчувствие. За мен то е толкова искрено, колкото и вашето понятие за приятелство.
— Все пак искам да ви кажа нещо — продължи Даяна. — Аз ценя всичките си приятели, но най-много обичах Маги. Ние с нея заедно израснахме в този град и през последните пет години сме споделяли тайните си до най-малки подробности. Няма такова нещо, което двете да не сме делили.
Джоан Радър пребледня и така се олюля назад, че съпругът й побърза да я хване, преди да се е строполила на земята. Но тази нейна реакция, очевидно плод на надигаща се омраза, подтикна Даяна да продължи:
— Да не мислите, че смъртта на Маги не ме засяга?
— Мисля, драга моя, че ви засяга толкова, колкото ви идва отвътре. Което ще рече — много малко.
— А къде бяхте вие, когато тя плачеше по цели нощи? Не вие, а аз бях тази, която я държеше в прегръдките си.
По негримираното лице на Джоан Радър избиха две петна — като две малки разтворени чадърчета.