Устата на Боунстийл се изкриви нето като усмивка.
— Мръсното копеле им сви голям номер. Взе поредната си жертва през май, отново след тримесечен интервал, но този път на единайсето число — той пусна празната бутилка от минерална вода в кошчето до хладилника. — Това вбеси ченгетата от Сан Франциско. Особено след като се разбра, че трупът на манекенката е бил открит от съпругата на един полковник от армията.
После някакво журналистическо светило излезе в „Кроникъл“ със свое виждане. Използвайки знака като примка, той започна да оприличава убиеца на Модред, черния рицар от двора на крал Артур. И общественото мнение веднага реагира. Възприе прякора.
Даяна стана от мястото си.
— Какво искате?
— Сода.
— Аз ще ви дам — той клекна пред хладилника.
— Искам я много студена — допълни Даяна. — Вътре има лед.
Той взе чаша, наля содата и й я подаде.
— Откъде научихте всичко това? — Даяна искаше да провери дали ще премълчи нещо.
— Четвъртата жертва на Модред беше намерена в Ла Хабра.
— Ориндж Каунти. Доста далечко от тук. Не е ли малко извън вашата власт?
Боунстийл поклати глава.
— Донякъде аз съм като ония откачалки — психиатрите. Имам слабост към неща от този род. Само дето аз газя в лайна всеки ден, а те си седят удобно в кожените кресла и си пълнят лулите — той скръсти ръце на гърдите си. — Убийството в Ла Хабра стана в началото на миналата година. Шестата жертва бе намерена в началото на тази година в Ейнхайм. Седмата е вашата приятелка, госпожица Макдонъл — Боунстийл се изправи. — Сега разбрахте ли, че няма с какво да ни помогнете.
— На път ли сте да… го заловите?
— Модред ли? — леко се усмихна Боунстийл. — Де да знаех! Разбира се, колкото повече данни съберем, толкова по-добре за нас. Но… — той вдигна рамене — никой не знае какво още крои той, нито психиатрите, нито момчетата от Каунти, нито аз. Единствен Модред си знае. Психиатрите твърдят, че той праща някакви послания по своя налудничав начин. Но ние не сме разбрали какъв език ползва. Това е бедата.
Даяна отметна глава назад.
— И в това време жени като Маги ще загиват една след друга — очите й гневно святкаха. — Защо, по дяволите, не направите нещо?
Нямаше какво да се каже и Боунстийл замълча; без да отмества поглед от нея я остави да излее една по една горчивите си думи, докато накрая в стаичката останаха да се прокрадват само откъслечни звуци отвън — приглушен смях, пляскане на ръце, удар на метал в метал, припалване на автомобилен двигател.
— Извинете ме — каза след малко Даяна и остави чашата. — Изморена съм, изнервена съм и просто не знам какво мога да направя в случая.
— За мен този случай не е просто работа.
Особената нотка в дрезгавия му, гърлен глас я накара бързо да вдигне поглед към него — тъкмо навреме, за да види гневните жълтеникави пламъчета, проблясващи дълбоко в синьо-сивите му очи. Оприличи ги на някакви светлинки, които й бяха добре познати. Тя отново го погледна, по така, сякаш го виждаше за първи път.
— Ще откриете ли Модред? — попита Даяна.
— Да, госпожице Уитни, ще го открия — той като че ли изведнъж грохна. Вероятно нямаше повече от трийсет и осем-девет години, но сега изглеждаше най-малко на петдесет. — Ще открия всичко, уверявам ви.
В думите му се криеше нещо повече. Не знаеше точно какво, но усети, че тръпки я побиха.
— Защо не ме наричаш просто Даяна, Боби?
Беше й казал, че никой не го е наричал така. Може би това беше името, което го обуздаваше.
— Добре — тихо рече той, — Даяна.
Тя му подаде ръка.
— Ще ме държиш ли в течение?
Боунстийл се пресегна да вземе чашата и я вдигна като за наздравица за двамата, „la Morte da Modred“18. Ледът затанцува в нея, когато той отпи глътка.
Бяха прибрали трупа на Марти — както и на другите двама — но Бейба отказа да й съобщи къде ще бъде погребан, както и в кой погребален дом в Бенсънхърст ще се състои службата.
— Ама как я мислиш, момиче — каза й той, — че можем току-така да се изтъпанчим там ли? Ами! Ти прави, к’вото ти казвам и забрави тази история, чу ли?
Даяна се опита да го послуша, ала не можа. В съзнанието й непрекъснато изплуваше изкривеното от изненада и ужас лице на Марти, залепен за стената на канцеларията; петното кръв, ярка като оперението на тропическа птица; тихото му стенание, наподобяващо воя на разгонено животно.