Тя не можеше да забрави малките жестове на внимание, с които я обсипваше — „Не мога да не ги правя, казваше й, имам трима синове, а толкова искам да имам дъщеря.“ Желанието й да му каже последно сбогом беше неудържимо, а думите на Бейба за сетен път я убедиха в пълната им изолация от съществените прояви на обществото. Лошо нещо е да си низвергнат, но си имаше и своите добри страни.
За да избие тези мисли от главата си, Даяна попита Бейба как успя да се справи с двамата мъже. Бейба обаче се разсмя чистосърдечно и й разказа за едно друго сбиване — с трима досадни бели морски пехотинци. „Човек се учи да бъде груб, момиче, заключи той, иначе като едното нищо ще изядеш тупаник. Та тия тримата го изпитаха на гърба си с моя помощ.“
Така бе нарушено пълното спокойствие на изминалите дни и нощи. Това време на чиста фантазия, когато Даяна можеше да заключи враждебността на всекидневието, на света, в чиято плът се бе срасла, беше към своя край. Вълкът вече бе на вратата; доста време тя успешно му бе преграждала пътя. Ала когато зелените листа на лятото потъмняха до ръждивокафяво и златисто, предвещавайки началото на зимата, тя отново чу вълчия вой, настоятелното драскане на тежките му лапи по дървената врата и накрая първите отломени тресчици.
Днес обаче ударите бяха само по вратата на канцеларията на Бейба. Влезе сержант Мартинес. Той изглеждаше колкото широк, толкова и висок. Но в никакъв случай не можеше да се каже, че е дебел. Нямаше врат и това създаваше впечатлението, че полицейската му униформа непрекъснато го души. Лицето му бе изградено от няколко широки плоскости, които никъде не правеха сянка. Гърбицата на широкия нос и гладките му бузи бяха гъсто посипани с лунички, а сините очи бяха толкова бледи, сякаш палещото слънце на родния му край, Пуерто Рижо, бе избелило цвета им.
Сержантът тръшна вратата след себе си и направи няколко крачки към Бейба.
— Сега трябва веднага да закарам черния ти задник в участъка.
Бейба вдигна поглед от книжата си и загледа хладнокръвно ченгето.
— Ей! — рече той след малко. — К’во правиш тук? Не ти е ред тия дни от месеца.
— Не ми се перчи, chico. Всичко се променя от днес — той направи рязко движение с ръка и големият кожен кобур на револвера му изскочи навън. — Тая проклета престрелка предизвика адско смърдене из целия полицейски район.
— Я се успокой — каза му Бейба.
Той остави работата си и сложи длани на бюрото. Вляво от него върху стената още тъмнееше петното от засъхналата кръв на Марти.
— Върви по дяволите! Ще се успокоявам! — Мартинес войнствено издаде брадичка. Веднъж Бейба бе подметнал пред Даяна, че според него ченгето е заучило този жест от стари гангстерски филми и това му придавало вид на безпощаден. — Знаеш ли, че капитанът подхвърли, че и той бил нещо замесен? — сержантът се наведе напред и главата и яките му рамене почти закриха бюрото. — Ти разбираш ли какво значи това? Madre de Dios!19
— О, да — отвърна Бейба. — Това значи краят на твоя малък рекет тук.
В лицето на Мартинес нахлу кръв и луничките му изчезнаха.
— Моят малък рекет — бавно заговори той — е това, което крепи черния ти задник в бизнеса.
— Знам — рече Бейба със същия глас, с който бе разговарял с двамата нападатели, преди да ги просне на земята. — Май няма да се умориш да ми натякваш това.
— Да, щото имаш нужда от натякване, чер… — той изведнъж спря, но Бейба довърши думата вместо него.
— Чернилке.
— Като си с тая бяла guapa20 — продължи другият с пресипнал глас и посочи към Даяна, — да не се мислиш за нещо повече — едва сега той даде да се разбере, че е забелязал присъствието й. — Не — заклати глава сержантът, — ти не си нищо повече от едно лайно, което от време на време трябва да изчегъртвам от подметките си. Ей това да го запомниш — изправи се. — А, и още нещо не забравяй — вече ще ми плащаш по два пъти месечно — той протегна напред ръка с шепа, свита като копито на прасе. — Хайде, плащай сега, hijo malo21. Денят на разплатата.
Дълго време Бейба не продумваше, дори не помръдваше. Даяна забеляза учестеното дишане на Мартинес под униформата. Гъста струйка пот се спусна по бузата, пресичайки луничавото му лице.
— Знаеш ли к’во ти е лошото, Мартинес? — заговори най подир Бейба. — Толкова дълго вече се мислиш за бял, че почваш да заучаваш похватите на белите.