— За какво говориш? — обади се Тай.
Даяна тръсна ръка.
— Говоря за убийство.
— Какви ги плямпаш, да те вземат дяволите? — Найджъл продължаваше да стои клекнал. Маузерът лежеше върху бедрото му.
— Някой се е опитал да убие Крис, когато е бил в Ню Йорк. Хероинът му е бил смесен със стрихнин…
— Ти си се побър…
— Както е станало и с Маги.
— Маги — вметна тихо Силка — е била убита от маниак. На нас ни казаха…
— Знам какво са ви казали — с равен глас рече Даяна. — Полицията е заловила този психопат, но не той е убил Маги.
— Откъде знаеш?
Даяна подмина с мълчание въпроса на Силка. Погледът й бе вторачен в лицето на Найджъл. Беше ли прав Боунстийл по отношение на него? Наоколо въздухът бе замрял и жегата като че ли рикошираше напред-назад и все повече се увеличаваше. Дори повеят на вятъра беше стихнал. И четиримата бяха нашарени от тъмни и светли петна и вдишваха мириса на пръстта.
— Никой от нас не знае какво се е случило с Крис, нали? — рече Тай и огледа едно по едно лицата им.
— И никой не се е опитвал да убива Крис — добави Силка. — Ти нещо сънуваш.
— Тогава може би сънувам, че истинската фамилия на Маги е била Туми и тя е била внучка на Шон Туми?
Найджъл гръмко се изсмя.
— Сега вече съм сигурен, че си слънчасала.
— Млъкни, Найджъл! — скастри го Тай и погледна Даяна. — Истина ли е това?
— Да. Убийството й е било политическо. Възмездие пред вратата на Шон Туми.
— Божичко, Найджъл, знаел ли си…
Ала Тай не успя да довърши. Лявата ръка на Найджъл се раздвижи и цевта на маузера се вдигна по посока на Даяна. Пушката беше с голям калибър и дулото й зейна черно и необятно като нощта.
Даяна отскочи настрана и Найджъл натисна спусъка. Оръжието гръмна и подскочи в ръката му. Даяна чу силен шум зад себе си и почувства от едната си страна как нещо горещо и твърдо я изпръска.
Тя се извърна. Лявото й рамо бе посипано с малки капчици кръв — като мъниста върху кожата й. Не от нейната кръв. В ноздрите я удари зловоние.
Найджъл беше скочил на крака и профуча покрай нея.
— Ах, ти, гадино! — изкрещя той. — Най-сетне те хванах!
Тринадесета глава
Алармата замря някъде в дълбините на лимузината. Звукът беше мек, ясен и наподобяваше звъна на корабен часовник.
Тъмнината, която те пронизваха, беше примесена с мехурчета от светлини подобно на шампанско, вдигнато към светеща лампа.
Климатичната инсталация жужеше едва чуто. Тя наблюдаваше навън смога, високите прашни палми, които се издигаха неподвижни, сякаш времето ги бе замразило в някаква дълга, безкрайна полароидна снимка и илюзията — причинена от тъмно оцветените стъкла, — че те плават между рифовете на нощта, бе изчезнала. Навън — тя знаеше — беше просто един пореден горещ следобед. Вече нощ в Ню Йорк.
— Трийсет минути до вълшебния момент — каза Рубънс.
Той седеше до нея, отпуснат и уверен, облечен в тъмносин смокинг, ушит по поръчка, с бяла копринена риза и кадифена папионка. Имаше вид на човек, който притежава целия свят.
— Как можеш да си толкова спокоен? — изрази недоумение Даяна.
Нея не я свърташе на седалката. Взе цигара от неговата кутия, въртя я известно време между пръстите си като палка, докато я скъса. Ядосана, изтупа от скута си изпадналия тютюн. Прилепналата по тялото й розово–оранжева рокля от „Зандра Роудс“ шумолеше като жива материя при всяко нейно движение. Роклята леко лъщеше, беше рисувана ръчно, с поставени косо тъмносини тънки презрамки, които се спускаха като малки водопади и създаваха впечатлението, че Даяна се е потопила във вода.
Рубънс сложи ръка върху коляното й.
— Няма причина за безпокойство.
— Единствен Бог може да каже такова нещо и то наистина да е вярно.
Тя тръсна глава, отвори чантата си и затърси пудриерата.
Павилионът „Дороти Чандлър“ бе облян от телевизионните лампи и прожектори, които още повече подсилваха собствения му блясък. Тълпата беше огромна и пурпурните кадифени шнурове, ограждащи стълбището, едва я удържаха.
Лимузината бавно спря и шофьорът слезе, за да отвори вратата. Микрофони се завираха в лицата на Даяна и Рубънс, въпроси се сипеха. Светкавици на фотоапарати лумваха със смайващо темпо. Даяна отговаряше на въпросите на Арми Арчърд за филма, но когато той я попита за слуховете по повод на бъдещите й планове, тя просто се засмя с двадесет и четири каратовата си усмивка и без да се пуска от ръката на Рубънс плавно подмина мъжа и продължи към застланите с червена пътека стълби.