— Добре ли сте, госпожице Уитни? — попита един от полицаите. Беше млад човек, с руса коса, наситено сини очи и широки рамене.
— Да, струва ми се — отвърна тя.
Задната врата на фургона се отвори.
— А вие, господин Рубънс?
Полицаи се изсипаха от колата като сол от пробит пакет. Но тъй като Даяна вече не беше на стълбите, тълпата се бе отдръпнала и блъсканицата бе престанала.
— Да, да — досаден отвърна Рубънс; той плъзна длани по смокинга и надолу по панталоните си. — Но къде бяхте досега, по дяволите!
— Нашите извинения — рече полицаят, без да влага смисъл в думите си. Тонът му говореше: „Абе, ако не беше толкова важен, така щях да ти кажа да си гледаш проклетата работа!“ — Пристигнахме веднага, но никой не е очаквал подобно нещо — той махна неопределено във въздуха. — В смисъл, че тук не е Ню Йорк — полицаят се отдели от вратата, изваждайки от кобура на кръста си бележник; в ръката му щракна химикалка. — Извинете, госпожице Уитни… бихте ли… — и й поднесе тефтерчето.
Даяна се усмихна и му даде автограф.
— Не се безпокойте, сержант — рече тя все тъй усмихната. — Дойдохте точно на време.
В този момент той беше готов да се хвърли в огъня, само да му каже.
— Дали ще е възможно да се навъртате наоколо към края на церемонията и да ни осигурите ескорт до вкъщи?
— Ей, Майк — извика го другият полицай, — не знам дали…
— Питай по телефона — отвърна русокосият, без да се обръща; после с по-тих глас добави: — С най-голямо удоволствие, госпожице Уитни — взе тефтерчето и писалката от ръцете й. — Просто се огледайте за нас като излезете.
— Благодаря, Майкъл. Господин Рубънс и аз ще ви бъдем много признателни — тя особено наблегна на „аз“ и останалите думи почти не се чуха. Обърна се и хвана Рубънс под ръка.
— Госпожице Уитни?
— Да?
— Желая ви късмет! Ще ви стискаме палци.
— О, благодаря, Майкъл. Много мило от ваша страна.
Лицето му пламна и той се отдалечи.
Даяна и Рубънс минаха през втория ред врати и влязоха във фоайето. Видя го още щом направи първата крачка. Той забързан се приближи. Тъмнокожото му лице с черти на ястреб бе вирнато нагоре. Зле ушитият смокинг му седеше така, сякаш в последния момент го е взел под наем. Косата му беше по-дълга отпреди; смолисточерният й цвят сега бе омекотен от сребристи нишки, а брадата му беше съвсем прошарена. Стори й се, че преди векове го бе изхвърлила от дома си.
— Чаках този момент — рече той.
Гласът му беше същият — с особената метална нотка, от която изреченията му звучаха някак накъсано и несвойствено. Тя беше и един от елементите, която го правеше тъй добър оратор. Нямаше вид, че се чувства удобно в смокинга си. От въртене наляво-надясно и от душащата го яка по врата му се бе отбелязала черта.
— Рубънс, това е Марк Наситър.
Двамата се пренебрегнаха един друг със свирепия израз на заклети врагове.
— Какво искаш? — попита Даяна.
— Просто да те видя отново — по устната му беше полепнало парченце тютюн. — Да видя каква си станала — тъмните му очи бяха хлътнали. — Да видя на какво са те направили.
— Каквато и да съм станала, Марк, то си е от мен самата. Това са мои мечти.
— Сигурна ли си, мила?
Той се захили злобно и се повдигна на пръсти — навик, който беше придобил, за да компенсира ниския си ръст. За пръв път Даяна прозря суровостта в израза на лицето му; в погледа му се четеше неотстъпчивост, която явно винаги се е таила там. Марк отбеляза:
— Значи си сигурна, че в основата на всичко не е хипнотикът Свенгали, който дърпа конците — устните му се изкривиха презрително. — Какво ли е това чувство, което изпитваш, когато спиш с властен наркоман? — Той вдигна ръка, поглади брадата си и за миг я обгърна в шепата си. — Това е всичко, което си постигнала, момичето ми.
Даяна кипна, още преди да види движението на Рубънс.
— Ще ти дам да разбереш, долен мръсник! — ръцете на Рубънс бяха свити в юмруци.
Марк го подкани с пръст.
— Хайде де, охранен котарак. Не ме е страх от теб. От нищо не ме е страх!
Даяна застана между двамата. Гледаше към Марк, но заговори на Рубънс:
— Недей — твърдо рече тя. — Остави на мен.