— Ще го науча аз — Рубънс понечи да мине покрай нея. — Това копеле ще си получи заслуженото от мен!
Даяна му препречи пътя и го погледна в очите.
— Казах ти, че аз ще се разправям с него!
Марк се хилеше саркастично.
— О, точно това е начинът, момичето ми. Даа, даа. Отстоявай нищожното си аз. Докато можеш. Кой го е грижа, че това е само илюзия. Той ще ти позволи да спечелиш тази битка, защото не му струва нищо. Ама стигне ли се до война, миличка, той вече те е купил, продал те е и те е увил като пакет шунка. И най-забавното е… ама чак крещящо забавното е, че ти дори няма да го разбереш, дока го войската не тръгне на нов, още по-голям поход и те остави далеч зад гърба си.
— Значи си толкова уверен в себе си, така ли?
Марк се изсмя подигравателно.
— Разбира се. Затова не ми се налага да целувам властни задници.
— О, да — продължи Даяна. — Дори виждам сцената между теб и хората от „Кълъмбия“ — тя не сваляше очи от него. — Убедена съм с каква радост са те отрязали, когато си риел земята, за да получиш допълнителни единайсет милиона и да завършиш „Небесен огън“, след като си надхвърлил бюджета.
Рубънс се изсмя, като видя израза на Марк.
— Ти ме отвращаваш — рече Марк и се обърна да си върви.
— Толкова ли бързо приключи с нас? — с меден глас го попита Даяна. — Мислех, че досега само загряваше.
— Видях каквото ми трябваше — свирепо отвърна Марк. — Дори повече от необходимото. Затова дойдох.
Тя се пресегна, хвана го здраво за ръката и го обърна към себе си.
— О, не, момчето ми, не мисли, че ще се измъкнеш с това — Марк се опита да се отскубне, но тя го стисна още по-здраво. — Ще ти кажа защо си дошъл тук. За да си получиш „Оскар“-а. Ти, който не целуваш властни задници. Е, тази вечер, Марк, властта е тук и знаеш ли какво? Ти си тук точно като всички останали.
— Когато спечеля — изскърца той със зъби, — ще си кажа думата. Само това искам.
Даяна тръсна глава и медената й коса погали бузите й. Тя се засмя:
— Ако имаше поне малко воля, щеше да стоиш настрана като Брандо или Уди. Но нямаш. Прекалено си слабохарактерен. Липсва ти дори смелостта да се погледнеш какъв си всъщност — Даяна го пусна с отвращение. — Ти можеш само да спориш, да дигаш пара и да гледаш гневно в глуха доба. Но когато се наложи да направиш нещо, няма да хванеш оръжието и да стреляш. Ти не си аутсайдер. Играеше си на отхвърлен от закона и нищо повече. Погледни истината в очите, Марк. Ти си едно дете и такъв ще си останеш.
Ръцете на Марк бяха свити в юмруци, ъгълчетата на устата му — побелели от напрежение.
— Всичко наред ли е, госпожице Уитни?
Даяна обърна леко глава и видя русокосия полицай зад гърба си. Той беше напуснал поста си и бе влязъл във фоайето.
— Наред е…
Но полицаят дори не дочака отговора й. Той спря пред Марк и го потупа с показалец по гърдите, сякаш го проверяваше дали е жив. Другата му ръка лежеше върху кобура на пистолета.
— Май досаждаш на дамата, момче, и те съветвам да престанеш — той побутна Марк леко по гърдите. — Тръгвай — подкани го. — Изчезвай от тук!
Този път го бутна силно и Марк политна крачка назад, преди да се обърне и да се загуби в тълпата. Русокосият полицай попита Даяна:
— Мога ли да съм ви полезен с още нещо, госпожице Уитни? — и докосна леко ръба на шапката си.
— Няма с какво повече, Майкъл — тихо отвърна тя. — Благодаря ти много.
— Няма защо — полицаят се върна обратно при колегата си.
— Какво става? — обърна се Даяна към Рубънс, когато влязоха в салона. — Езика си ли глътна?
— Не знам — рече Рубънс. — Малко съм замаян.
Тя беше напълно подготвена за момента, в който щяха да извикат името й. Рубънс беше сигурен, че това ще стане.
Имаше един период, когато в нея тихомълком пропълзяваше заплашителен страх, просмукваше се в съзнанието й вледеняваше ръцете. Тогава изпитваше чувството, че отново е дете и знае, просто знае, че няма нищо, което да се крие в ъгъла, където бяха струпани дрехите и нощем вратата стоеше открехната; нито в тъмното, където дъждът потропваше по перваза на прозореца като самотни сълзи и яркият неонов блясък на светкавицата, откроена за миг в небето, и гърмежът, който тътнеше като вълни, блъскащи се в скалист бряг и дрънчеше в прозорците, докато раздираше небето на две.
— … всички тия шеги. Номинациите за „Най-добра актриса в игрален филм“ са…
Ала в онзи период знанието като че ли не беше от полза, защото нещо друго обсебваше съзнанието й. То се промъкваше, когато Даяна не гледаше, сграбчваше я със стоманени нокти, взимайки надмощие и се смееше истерично на рационалния свят.