— … Даяна Уитни за „Хедър Дюел“…
Сега тя седи върху завивките на леглото с кръстосани крака и настръхнала кожа; нощницата й е събрана около бедрата, а тя си гризе ноктите, загледана в онзи черен ъгъл, сякаш е дупка и усеща как я избива студена пот.
— … за „Властта“, която…
И тя си мисли, че е напълно подготвена да види каквото и да изскочи от онова тъмно място.
— … но тогава Джоди Фостър е само деветнайсета — смях. — А ето и най-важния плик. Сали, ще бъдеш ли така любезна?
Това е само страх, мислеше си тя, който може да затъмни мъжкото съзнание.
— … е по-лесно да отваряш пликове, нали? А, готово. Наградата печели… Даяна Уитни — викове и ръкопляскания почти заглушиха останалото — … за „Хедър Дюел“!
Тогава тя се запита: „Какво да им кажа сега? След като ме избраха, след като извикаха името ми, след като другите четирима номинирани, които едва прикриват разочарованието си пред камерите и които после, от утре, всеки ден, докато новината се изтърка, ще шепнат възмущението и завистта си на всекиго, който даде ухо. Имам ли какво да кажа на това множество, на този град, на света?“
Музиката от филма изпълваше кинотеатъра, докато Даяна изкачваше плексигласовите стълби за сцената, съпроводена от надигащи се ръкопляскания, които кънтяха в ушите й; ярката светлина блестеше в очите й. Със секнал дъх тя тръгна по тесния подиум, където я чакаха Сали и Боб — колко чужди й се сториха сега! — и усмихнати й махаха. Върху висока, тънка постановка — златната статуетка.
Тишина. И насред тишината — шумолене, сякаш беше сама в поле, пълно с насекоми, в безкраен сънлив летен следобед.
Даяна вдигна поглед към публиката, без да го насочва към никого конкретно.
— Бях намислила много неща да кажа в момент като този. Тогава ги смятах за важни неща. Но тъй като досега не съм изживявала такъв момент, реших, че каквото и да кажа, няма да е достатъчно. Но няма значение. Нищо, което казвам тук, няма значение. За тази награда — тя хвана статуетката за глезените и я вдигна високо — няма думи. За нея трябват дела. Тя означава повече за мен… не мога да ви кажа. Тя е мечта от толкова дълго време. Благодаря на всички вас: Рубънс, Ясмин, Джордж и особено на теб, Мариън. Благодаря ви, задето доказахте, че този град не е изгубил способността си да сбъдва мечтите.
Домът на Рубънс като че ли все повече и повече се преобразяваше с всеки новопристигнал за тържеството гост. До статуетката на Даяна бяха наредени още шест, между които и „За най-добра второстепенна роля“ на Ясмин, „Най-добър режисьор“ на Мариън и „Най-добър филм“ на Рубънс.
Даяна имаше чувството, че се намира на най-високия планински връх в света, а под нея, върху най-огромния килим на света, се бяха събрали милиони хора, вдигнали озарени от възторг лица и протягащи ръце към нея, докато тя се въртеше ли, въртеше.
Докато Даяна, Рубънс, Ясмин и Мариън стояха в средата на хола, изправени върху плюшените възглавници на дивана в ниската част на стаята, вдигнали високо в ръка „Оскарите“ си, гвардия пияни фотографи изстрелваха снимка след снимка на всеки един от четиримата с апаратите си „Сонар 5Х-70“. Щрак… щрак-щрак. Готовите снимки изпълваха въздуха като пръснати конфети. Даяна намигна на морската сирена на стената.
Тя изпиваше шампанското си за рекордно кратко време. Отдавна никой не бе виждал толкова много „Тетинже Блан дьо Бланк“ на едно място, колкото сега се лееше тук.
Даяна бе останала с роклята си от „Зандра Роудс“, ала Манди, гримьорката от „Рейко“ в Бевърли Хилс, я задържа в банята четирийсет минути. Излезе от там като същинска тигрица. Манди бе използвала цялата горна половина на лицето й така, сякаш беше платно за рисуване. Цветовете на грима преливаха от матово седефенобяло и блестящо златно до тъмно червеникавокафяво с нюанси на крещящо зелено. Беше подчертала хоризонталните линии, за да уголеми очите на Даяна, придавайки удивителното впечатление, че те продължават чак до черепа й.
Местата под и над оцветените в бяло очни ябълки, бяха изпълнени и подчертани с по-тъмен цвят; блясъкът бе положен пестеливо само върху най-изпъкналите части на лицето — върховете на скулите и възглавничките непосредствено над веждите, които сега се извиваха настрани и нагоре до гъстия венец на косата.