Изпъкналото скално образувание беше това, което предизвика завъртането. Предното колело на мотора се блъсна в него под такъв ъгъл, че те минаха право през скалата; дръжките на кормилото направо се отскубнаха от вклещените в тях ръце на Крис. Ударът се оказа прекалено силен за едната ръка, с която Даяна бе обгърнала Крис, и тя бе отхвърлена през глава назад. Приземи се с долната част на гърба, претърколи се, ожулвайки лице в земята и се подпря на едното си коляно.
Когато вдигна глава, Даяна видя как мотоциклетът отново се носи бясно по оживената магистрала. Движеше се косо спрямо движението и насрещните коли заскърцаха и отбиваха встрани в безпорядък от разноцветни ъгли.
Насред магистралата моторът изсвистя и остави след себе си черна димяща гума. До ноздрите на Даяна достигна миризма на изгоряло масло и кръв.
— Крис! — извика тя и се опита да стане.
Ала моторът, все още яхнат от Крис, вече бе стигнал оттатъшния банкет. Блъсна се в една паркирана кола и след като се завъртя, сякаш продължаваше да набира сили, се вряза в прозореца на близката крайбрежна къща. Избълва ярка огнена завеса, последвана от тътен, който като че ли извести края на света. Гъст дим се изви към небето подобно на гарванови крила; някой изпищя, после отново и отново. Движението се задръсти, клаксони свиреха, писъкът не стихваше; огнените езици, със скоростта на светлината, се катереха настървено все по-нагоре и пак тази миризма, тази отвратителна миризма, която изпълваше ноздрите й; едно куче ядеше собствената си опашка. После останаха само писъкът и падащият мрак.
Скърцане, дрънчене, тупване.
— … тук. Не, нищо не искам от това. Не и тук.
Тътнене, което не спираше да отеква в катедралата на съзнанието й.
— … за бога, кажи на онова черно копеле да изгаси това чудо!
Тишина, хлад и свеж въздух, и един глас тихо, тихо:
— Добре, момче, иди да го слушаш в другия край на коридора…
Сиви паяжини висяха встрани от слънчевата светлина. Мъгла като от песъчинки, просветляване, избеляване, отлепване на пласт след пласт, сякаш марля се сваляше от очите.
— … аяна, как се случи?
И вятърът шибаше, започна клатушкане напред-назад. О, боже, падам! — залитане като при трус, земята, която се надигаше, разтърсващият удар, после булото на метеора, отдалечаващ се от нея, изпращайки тъмночервени и черни сигнали в небето, изпълвайки следобеда с пара. Крис, Крис, о, Крис!
— … койно, спокойно. Всичко е наред.
Тя беше седнала, трепереше и хлипаше на рамото му.
— Докторе?
— В момента това е по-добро от инжекция. А по-късно… — изречението така увисна във въздуха, недовършено.
— Къде се намирам? — прошепна тя. Не е край морето. Мили боже, не там.
— Ти си в болница, Даяна — гласът беше на Боунстийл. Сега го позна.
— Боби?
— Да?
— Боби — тя се притисна в него. — Мотоциклетът. Нещо… той… той… — гласът й беше тънък и остър като оризова хартия.
— Няма нищо — рече той в ухото й. — Ти си вече в безопасност. Добре си.
— А Крис? — пак зашепна тя. — Какво стана с Крис?
Усети го, че се размърда, когато погледна към доктора.
— Крис е мъртъв, Даяна…
— Не! Не е възможно!
Ала разперените гарванови крила още бяха на синьото, синьо небе, пламъците, лумнали веднага след силната ударна вълна на експлозията, продължаваха да ближат лакомо, кислородът бе изсмукан от белите й дробове и писъкът ехтеше отново в съзнанието й. Ужас!
Тя пак се разтрепери.
— Той не може да е…
Но гневът й бе вече преминал и тя говореше тихо, сякаш благославяше. О, Крис, тъкмо беше започнал съвършено нов живот. „Не мога да повярвам. Моето сърце тупти, а твоето — не. Може ли някой да обясни това?“ Тя отново се притисна в Боунстийл, но в сухожилието на рамото му.