— Даяна… — гласът му беше мил, успокояващ, — трябва да знам как се случи това. Бях пуснал човек след вас, но той не успял да настигне тоя „Харли“.
Вкусът на пръст, прах и пясък в устата й, който я задавяше, рамото, ударено в земята и болката, която я разкъсваше, кръвта, която се лееше и почти я заслепяваше, но полезрението оставаше същото, метеорът, който напускаше земята и взимаше надмощие над въздуха, малко преди да отскочи, да се разбие… буум! И пламъците, и несекващият писък. И нейният писък.
Даяна се облегна отново на възглавницата; по лицето й се стичаха сълзи.
— Първо — заговори тя — кажи ми къде се намирам — и го погледна в лицето, в очите.
— В спешното отделение на болницата „Санта Моника“. Имаш няколко повърхностни наранявания, едното от които — най-опасното — е под дясното ти око. Освен това имаш доста ожулвания, натъртени са две ребра и едното рамо. Докторът каза, че то ще продължи да те боли още месец, месец и нещо. Не ти препоръчва никаква гимнастика — Боунстийл се усмихна, ала тя усети, че е напрегнат.
Някъде наблизо иззвъня телефон и някой отиде да го вдигне.
— Казвай, какво се случи?
— Лейтенант, за вас е.
— Сега се връщам — каза й Боунстийл.
Лекарят, млад човек с жълтеникава кожа и буйни мустаци, които го оприличаваха на морски лъв, се доближи и я докосна с пръсти по бузата.
— Имате само два шева. Чувствате ли ги? — и когато Даяна поклати глава, той продължи да ги опипва. — След известно време ще почувствате известна болка. Но това не бива да ви плаши — той хвана единия край на мустаците си и го засука между пръстите си. — Имали сте голям късмет, госпожице Уитни. Няколко милиметра по-наляво и щеше да бъде засегнат нервът — усмихна се. — Всичките ви рентгенови снимки са добри.
Боунстийл затворя телефона и отново седна до Даяна. Изчака докторът да излезе и рече:
— Сега започни отначало.
Даяна му разказа всичко, което си спомняше, докато пак не я лъхна противната миризма; пред очите й изплуваха пърхащите и все по-разперващите се гарванови крила…
— Изчакай малко — предложи й той. — Почини си — когато дишането й се поуспокои, каза: — Значи си почувствала как нещо се е доближило до лявата ти страна, малко преди да се блъснете. Можеш ли да опишеш какво е било? Успя ли да го видиш добре?
— Ами нещо като товарен автомобил или като кола. Но високо.
— В този момент вие сте се движили с бясна скорост. Над сто километра в час. Защитното стъкло се е счупило. При такава скорост то може да се счупи от много неща — например камъче, отхвръкнало от предната кола. По дяволите! — Боунстийл я погледна. — Та онова нещо? Можеш ли да си спомниш нещо друго, дори и най-незначително… Може би просто бегло впечатление?
— Не. Аз… Чакай, помня, че точно след като стъклото се счупи, главата на Крис се замята напред и встрани.
— Обърнал си е главата?
— Не, не. Беше повече, сякаш… не знам, просто така ми се стори, че сякаш нещо друго въртеше главата му, буташе го.
Тя затвори отново очи, повдигна й се. После помисли: „О, боже! Не мога да повярвам, че никога вече няма да го видя.“
— Даяна, няма ли още нещо?
— Не, аз…
Как може да е толкова глупава?
— Да, Крис каза нещо, докато караше…
Наложи й се да се напрегне малко, за да преодолее нарастващата миризма в ноздрите си, чувството за страхотен тласък напред, спрял изведнъж; тишина сред гръмотевична буря.
— Каза така: „Проклетото копеле… ще вземе да ни очисти така.“
Боунстийл беше толкова близо до нея, че тя почувства топлия му дъх в лицето си.
— Кое копеле, Даяна? Кой беше? Найджъл ли?
— Не знам.
— Даяна!
Гласът му прободе главата й като стрела със стоманен връх и тя стисна очи; стомахът й се сви на топка. Започна да хлипа, но не бликнаха сълзи. Стегна се и помисли: „Рубънс, Рубънс, къде си?“
— Достатъчно — чу тя тих глас и разбра, че е докторът.
— Но вижте, ако ключът е в главата й…
— Главата й — прекъсна го спокойно докторът — не е в състояние да издържи на този разпит. Сега тя трябва да почива. Настоявам, лейтенанте.
— Добре, докторе. Добре. Ще ми позволите ли за момент само да й кажа нещо? Няма да й задавам повече въпроси.
— Продължавайте.
Лицето на Боунстийл отново се върна в полезрението й. Забеляза, че е загрижено.
— Съжалявам, че те насилвам — заговори той тихо, — но сега случаят взе да се изяснява. Човекът, който пуснах след Чарли У, най-сетне постигна успех. Заведе ни в един склад. Знаеш ли какво открихме вътре? Двеста и петдесет сандъка с оръжие. Между тях имаше М-15, полуавтомати, шмайзери — очите му трескаво блестяха; приличаше на отвързано ловджийско куче. — Разбра ли сега? Това вече не е предположение. Ние свързахме пратката със следващия курс със самолета на „Харбийтс“.