— Ами Чарли? — Даяна се притесняваше за обещанието, което бе дала на Мейър и Чарли У.
Боунстийл повдигна рамене, смъкна ги и се изхили.
— Не знам. Това беше най-проклетото нещо — че при всички тия ченгета той успя да се изплъзне. Естествено, че нямам и представа къде може да е сега.
Даяна се усмихна леко.
— Благодаря, Боби.
— Сега слушай, Даяна — лицето му отново бе сериозно, — трябва да се върна на мястото на произшествието, ако наистина е било произшествие.
Тя сграбчи ръката му.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че вече бе направен един опит да се отнеме животът на Крис. Вероятно тази катастрофа е била подпомогната от някого.
— Лейтенант, не искам да тревожите моята пациентка.
— Вижте, докторе, тази дама има правото да знае как стоят нещата около нея. Ние можем да се окажем в доста сериозно положение.
— Може и да е така. Но ще трябва да ви помоля да напуснете стаята, лейтенант, и то веднага. Това не е от полза за госпожица Уитни.
— Даяна, оставям ти един човек… от моите хора. Андрюс, помниш ли го?
— Да.
— Той е добро момче. Ще остане при тебе, докато се върна, бива ли?
Тя кимна безмълвно и извърна глава настрани — отново я нападнаха спомените за грохота, за стържещия звук на горещ метал в настилката, когато красивият мотоциклет се преобръщаше върху нея и „о, боже, о, Крис. Извинявай.“ И сред всичко това тя чу собствения си глас да вика някъде отдалеч: „По-бързо. Давай, Крис. По-бързо!“
Какво ли беше това? Главата й щракаше от болка и тя си помисли: „Искам да се прибера у дома.“
Лекарят беше крайно против това нейно желание, но не успя да я задържи, и накрая Андрюс я закара вкъщи.
Следобедът преваляше с прочувствено великолепие. Зад гърба си тя чуваше шума от автомобилното движение по 16-та улица; извърна глава и видя блесналия край булевард „Линкълн“ океан. Бели платноходки пореха водите му, забързани към брега със спускащата се светлина. И когато океанът заискри с ослепителен блясък, Даяна отмести поглед от него.
Тя чуваше и звуците на чайките, които постепенно заглъхваха сред монотонния шум на автомобилното движение. Някъде проплака бебе, долетя и испанска реч във вид на кратки, гневни изблици, като бързи комбинации при боксов мач.
Нямаше спомен как е пътувала до вкъщи, нито как Андрюс е отворил вратата. Той сигурно я е внесъл вътре както младоженец булката си, защото когато Даяна отвори очи, видя, че се намира в спалнята.
Само дето Рубънс не лежеше до нея. Тя се обърна на една страна, протегна ръка и погали празното легло. Заплака.
— Госпожице Уитни, мога ли с нещо да…
— Просто ми говори…
Андрюс замълча за миг — може би прехвърляше в ума си теми за разговор.
— Според мен вие излязохте много издръжлива оня ден — заговори най-накрая той.
— Кой оня ден?
— Когато Брафман и аз ви заведохме до Санта Моника, за да се срещнете с лейтенанта.
— А, да — тихо рече тя. — А ти добре ли си?
— Извинете?
— Боби ми каза, че твоят… зет ли беше? Да, зет ти, бил убит.
— Точно така.
— Добре ли си, Пийт?
— Да, мадам. Често навестявам сестра си — Даяна го чу да се доближава по-близо до нея. — Защо не опитате да поспите малко? Лейтенантът ще дойде тук веднага, щом свърши с огледа.
— Много си мил — прошепна тя, унасяйки се в сън.
Даяна не виждаше нищо, не надушваше нищо, не чуваше нищо. Но чувстваше стремително движение. Летеше в каньон, чиито отвесни стени като че ли още повече засилваха скоростта й. Тя се мъчеше да намали темпото, но не успяваше. При всеки опит то сякаш се ускоряваше. Тя следваше някакво очертание и когато в един момент то се обърна, погледът й срещна лъскава зурла с тъп черен нос и ноздри като цепки. Очите бяха вълчи — кръгли и почти чисто златни, само с по една черна вертикална черта в средата.
Щом зърна това лице, Даяна не само че не искаше вече да намали темпото, ами изгаряше от желание да се движи още по-бързо и така препусна напред, сякаш беше изстреляна от дулото на пистолет.