И се събуди. Беше тъмно като в рог. Глуха доба. За миг тя остана да лежи неподвижна, заслушвайки се в разтуптяното си сърце. Затвори очи, ала зад клепките си отново видя страшното вълче лице. И пак ги отвори. Колко бързо тичах, рече си тя, спомняйки си съня. После, в мигновено просветление, в съзнанието и изплуваха думите на Боунстийл. „При такава скорост може да се счупи и от камъче, отхвръкнало от предната кола.“ Но сега вече знаеше, че не беше това. О, боже! Кокалчетата на пръстите й побеляха от стискане. Защо не си спомних по-рано този факт? Пред тях нямаше никакви коли. Единствено огромното тромаво полуремарке на около четвърт километър пред тях, а тя ръчкаше Крис: „По-бързо! Давай, по-бързо!“
Боунстийл е прав — не беше произшествие. И онова високо очертание. Онази кола. Стар сребрист ролс-ройс — колата на Найджъл, която проблесна в огледалцето на мотоциклета миг, преди…
Даяна се надигна в леглото.
— Пийт? — извика тя. — Пийт?
Прехвърли крака от едната страна на леглото и стана. Трябва да каже на Боунстийл какво си е спомнила. Протегна ръка и светна лампата. Застина на място. Вратите на гардероба зееха отворени, чекмеджетата на тоалетната й масичка лежаха преобърнати и сплескани на килима. Както и дрехите й. Роклите й бяха нарязани на ленти с ножици или с дълъг нож, блузите й — срязани в предната част, джинсите и панталоните й — с отрязани крачоли.
Тя запуши с ръка устата си, отстъпвайки крачка назад от ужасяващата гледка. Свивките на коленете й се допряха до леглото и тя бързо се обърна.
Лампата хвърляше кръгло петно светлина върху леглото. Забеляза лека вдлъбнатина отляво на следите от нейното тяло върху матрака, на който бе лежала, а до него — нещо бледо, свито на топка. Без много да мисли, тя се наведе, за да го види по-добре, и я лъхна толкова силна мъжка миризма, че й се повдигна. Все пак трябваше да се увери напълно, и предпазливо вдигна бледата топка.
— Боже мой! — ахна Даяна.
Не можеше да откъсне поглед от собствените си копринени пликчета, натежали и вонящи от петно изстинала сперма.
Втурна се към телефона и проплака. Слушалката бе мъртва в ръката й.
Захвърли я и се обърна. Срещу нея зина черният коридор, сякаш беше живо същество. Тя затършува из дрехите си с изпотени и треперещи ръце и най-накрая успя да намери джинси, останали непокътнати. Нахлузи ги; после откри и памучна фланелка, и бързо облече и нея. Запъти се към коридора. Малко преди да стигне хола, спря. Беше стаила дъх, докато сетивата й търсеха осезаема следа от присъствието на Найджъл — това е само Найджъл!
Тишината беше непоносима. Изглежда от страх сетивата й така се бяха изострили, че сега чуваше хиляди незначителни шумове, които никога преди не й се бяха набивали в ушите — кратко изпукване на дърво, стържене на клонка във вътрешната стена на къщата, жуженето на хладилника в мокрия бар в дъното на обширната гостна.
В този момент, както се бе свила в коридора, и дланите й оставяха потни резки по стената, всички тези малки, глухи звуци се чуваха смразяваща ясни. Във въображението си тя ги виждаше във вид на тъмно лице в сянка, на оръжие в протегната напред ръка, на дебнеща я фигура със стегната мускулатура. Помисли си за топката от бледа коприна, която сквернословно бе оставена да лежи досами тялото й, докато е спяла, и през нея премина силна тръпка. Като че ли самият въздух трепереше от ужас.
Даяна се взря напред в мрака на гостната, сякаш искаше преследвачът й да се появи. Толкова много пространство има в къщата, помисли си тя. Толкова много стаи, за да се скрие човек. Но къде ли е Пийт? Разбираше, че не бива да стои много дълго в това положение. Мускулите й щяха да се схванат. Трябва да стане и да провери всяка стая или да излезе от къщата. Веднага. Да стане и да се втурне навън. Друг избор нямаше.
Но трябваше да се въоръжи, за което беше нужно да отиде в кухнята. Рубънс не държеше никакво оръжие, но в кухнята имаше набор от големи ножове — висяха на стената, близо до поставената на нивото на очите микровълнова фурна. Но нямаше да е лошо първо да провери дали всички телефонни апарати са прекъснати. Най-близкият се намираше в дълбокото чекмедже на коктейлната масичка в ниското ниво на хола.
Тя отново напрегна очи в тъмнината. Нищо. Дълго задържа дъх, за да чува по-добре. Нищо, освен ударите на сърцето й, отекващи във вътрешното й ухо. Започнаха да я лазят тръпки.
Пое дълбоко въздух, вдъхвайки си кураж, после тръгна бързо по коридора и запали всички лампи в хола, на басейна, на тенис кортовете, в огромната градина. Сега изпитваше същата нужда от светлина, каквато изпитваше и от храна и вода. И в това се прокрадваше елемент на оцеляване — примитивният организъм негодуваше срещу решетките на кафеза си, изпълнен с ужас; тъмнината беше равносилна на смърт.