— Силка е въоръжен с магнум 357 — прекъсна го Даяна.
— Не ме изненадва… вече.
— Не излезе прав за Найджъл.
— Хайде — подкани я Боунстийл и я хвана за ръката, — да се придвижваме. Иначе ще се превърнем в добра мишена.
Той я поведе през храстите напреки на посоката от последните му изстрели. Вървяха приведени. Даяна усещаше острата миризма на кордит и тежкото зловоние на страх. През главата й като светкавици се нижеха сцени от „Хедър Дюел“. Като че ли не чувстваше особена разлика от онова, което бе изпитвала тогава, и което изпитваше сега; двете усещания се бяха смесили напълно.
— Искам да ми падне тоя мръсник — прошепна тя. — За всичко, което стори на Маги и на Крис. За цялото нещастие, което донесе.
Боунстийл се протегна и я хвана за ръката.
— А пък аз искам да се махнеш от тук. Положението е много опасно в момента… цялото това място е под заплаха.
— Ако си въобразяваш, че ще си тръгна веднага, значи си…
— Ще правиш това, което ти казвам! — яростно изсъска той и я побутна. — Изчезвай от тук! Ще изям това копеле с парцалите, докато ти…
Експлозията и гримасата му като че ли станаха в един момент. Връщайки се с мислите си назад по-късно разбра, че съвсем не е било така.
Тялото на Боунстийл отскочи към нея и се свлече отгоре й. Тя почувства как сърцето му бие като чук в унисон с нейното.
— Господи! — прошепна Даяна. — Исусе Христе!
Видя болката, изписана по лицето му — в свитите му вежди, в тъмните му очи. Кожата му бе цялата в пот и тя усети как едно влажно петно между тях все повече се увеличава.
— Боби! — извика Даяна. — О, Боби!
В този момент чу храстите да изшумоляват, видя как клонките се накланят към нея и без да се замисля, издърпа 38-калибровия револвер от ръката на Боунстийл. Изплъзна се от неподвижното му тяло и залази в обратна посока. Куршум изсвири отляво. Тя се сепна, промени посоката си и продължи да се движи, подминавайки три ствола и висока папрат.
Обърна се веднъж, видя раздвижване и натисна спусъка. Револверът подскочи в ръката й — силата му я завари неподготвена и тя трябваше да го хване и с другата ръка, за да не го изпусне. Разтреперана продължи да върви. Страхът бе заличил от паметта й всичко, на което я бе учил Жан-Карлос.
По едно време се усети, че плаче и остро се сгълча наум: „Я стига! Стегни се! Иначе като нищо ще умреш. Сега няма никого другиго между теб и него.“
Даяна приклекна зад ствола на една висока палма и се ослуша. Беше много тихо. Изстрелите бяха подплашили птиците и те с писъци бяха излетели, дори щурците бяха спрели да свирят. От друга страна обаче, изстрелите лесно можеха да бъдат сбъркани с пукот от ауспух на кола. Така че, не можеше да се надява на помощ от съседи.
Тя чувстваше как бие сърцето й, как плътно я обгръща зловонието на страха. И си каза: „Най-сетне получи това, което искаше; постигна онова, което преди много години отиде за първи път да търсиш при Бейба.“
Отмести с милиметър лицето си от ствола на дървото и огледа наляво и надясно; бързо се отдръпна, когато един куршум изсвистя край кората на дървото и отлетя в нощта като оса. Даяна вдигна револвера и го стисна с две ръце. Този път беше подготвена и куршумът попадна там, където се бе целила. Стреля още веднъж.
Тишина.
Къде ли е той?
Само върховете на високите прашни палми лениво се поклащаха.
Време е да се раздвижа. Тя стана, направи крачка наляво и един куршум профуча покрай нея, отнасяйки със себе си туфа трева. Бе минал на сантиметри от върха на обувката й. Даяна отново се отдръпна и си помисли: „Господи! Вече съм му в ръцете.“
Почувства се напълно безпомощна и това чувство като че ли изсмука цялата й сила. Не можеше да помръдне от мястото си, а да го чака да се приближи би било самоубийство. Дори с години да бе тренирала с Жан-Карлос, пак не можеше да се надява да надвие мъж с опита и огромната сила на Силка. Някои неща бяха просто извън обсега на действителността.
Обезверена, тя отвори барабана на револвера. Скръцна със зъби. Бяха останали два патрона. Затвори барабана и стисна очи. Главата й бучеше и сълзите й отново потекоха. „Така ли щеше да постъпи Хедър Дюел? — запита се тя. О, Господи, престани да си правиш шеги. Това не е филм.“ Кавалерията дойде и бе повалена.
Боби — замисли се за него. Ами Боби? Ами Крис и Маги? Тях какво ги застигна? Никой не знае какво ще се случи. Дори тя, която е толкова близо до ребуса, не може да подреди кубчетата. Какво остава за някой друг?