Излезе вятър, изсуши потта й и Даяна потрепери. Над нея палмовите листа се полюшваха и кимаха, сякаш искаха да я предупредят.
Къде е сега Хедър? Доколко фалшив образ е тя всъщност? До този момент Даяна беше готова да се обзаложи за всичките си пари, че образът ни най-малко не е фалшив.
Тя не беше чакала да дойде кавалерията. Тя беше последната гара на влака и без нея… Не беше ли това просто някаква фантазия, която всички те помежду си бяха извикали във въображението си? „Ако беше мъж, Даяна можеше, щеше да… Но не съм се родила мъж, гневно си помисли тя. Аз съм това, което съм и този факт не бива да има значение. Но има, Господ да ми е на помощ. Сега разбирам, че има.“
Загледа се отчаяна в пистолета, в ръцете си, пъхнати между повдигнатите й колене. Известно време не се чуваше никакъв шум и сега изведнъж ясно чу шумоленето на крастите — сякаш някакъв нощен хищник я дебнеше оттам. Звукът се приближаваше към нея — в това беше сигурна. Оставаше й много малко време.
Завъртя се на колене и се взря оттатък люспестия ствол на палмата. Но нищо не видя. Силка като че ли бе станал невидим. Това Жан-Карлос не й бе преподавал.
И тогава съзнанието й като че почна да се прояснява, сякаш заплахата от смърт бе превърнала вътрешността на главата й в кристал. Дните се отронваха като листа, седмиците, месеците, и тя се озова отново в онзи странно осветен салон на 3-та улица и чу гласа на Жан-Карлос: „Никога не поверявай живота си на автоматичен пистолет. Може и да направи засечка, когато е горещ.“ Даяна пак погледна към 38-калибровото оръжие в ръката си. Това беше револвер. Имаше нещо за револверите. Но какво беше?
Джакарандите зашепнаха името й и тя вдигна глава. Тънка струйка пот потече мъчително по вдлъбнатината на гърба й. „Господи! — възкликна тя мислено. Той е тук, а аз все още не го виждам. Направо си играе с мен.“
Играе си!
Сепна се и отново заобиколи палмовото дърво. Съзнанието й трескаво работеше, сърцето й биеше като чук. Вече беше наясно. Жан-Карлос й беше казал: „От женска гледна точка ситуациите често изглеждат трудни… привидно са загубени. Но човек никога не бива да се предава.“ И сега видя как я пронизваха очите му, представи си как е избягал от Моро Касъл и болката му, задето е изоставил най-скъпите си близки. „В моменти, в които противникът ти очаква безсилие от твоя страна, ти му излез с хитрост. Ето, дай да ти покажа един трик и ще разбереш защо аз самият използвам само револвери.“
С треперещи ръце и с дъх, свирукащ през полуотворената й уста, Даяна пак отвори барабана. Ето ги — последните два куршума. Сега трябва много внимателно да превърти барабана. Готово! Подаде върха на езика си и навлажни устните си. Вече знаеше какво трябва да прави.
Обърна се и го зачака да се приближи.
Нощта беше много тиха. Вятърът, който се бе надигнал преди малко, почти стихваше. Трябва да беше дошъл откъм океана, защото тя още чувстваше влагата по ръцете и тялото си като слой восък.
Видя, че съвсем близо до нея храстите се размърдаха — по-близо, отколкото очакваше. Прицели се с револвера и бавно натисна спусъка. Чу се силно като удар с чук щракване и нищо повече. Само едно ехо, което отекна от празния патронник като подигравателен смях. Силка не можеше да знае, че Боби презареди оръжието миг преди да бъде прострелян. Дали е броил изстрелите? Щеше да е много изненадана, ако не ги е броил.
Най-сетне той се показа: излезе от високите цветя и храстите в градината като същински Адам и тръгна право към нея — магнумът висеше свободно до тялото му.
Даяна вдигна револвера и отново натисна спусъка. В нощта отекна единствено най-гръмкото щракване в света.
— По дяволите!
Силка отметна глава назад и се разсмя.
— Вече нищо друго не ти остана, миличка — със сериозен глас рече той — освен това — и килна нагоре цевта на пистолета си, без дори да си прави труда да се цели в нея.
И нямаше нужда вече. Сега можеше да си позволи да не бърза. А той, прецени Даяна, беше тъкмо от тези хора. Защото изпитваше удоволствие от подобни неща. Не само професионално, а нещо повече. Много повече от професионалното.
Сега настъпи нейният момент — докато той се приближаваше. Тя беше получила „Оскар“ за изпълнението си в „Хедър Дюел“, но сегашната й роля не можеше да се сравни с онази. Ако не се представи успешно, в порядъка на пет минути ще е мъртва.
Даяна придаде на гласа и израза на лицето си подсилена уплаха. Не й беше особено трудно.