Когато я обхвана ужас от мисълта, че той може и да не издържи, Даяна си представи цветни снимки на залези, където всеки живее щастливо оттам нататък и как тя със силата си на икона предизвиква подобни залези.
Боби остана на операционната маса повече от шест часа и през цялото време тя си шепнеше нещо като молитва, за да разсее опасенията си. Внушаваше си, че това е хубаво, че ако щеше да умре, то щеше да стане веднага.
Тя нито за миг не напусна чакалнята, освен до тоалетната. Не отиде и да хапне. Когато някой й предложеше кафе, тя го изпиваше. Иначе седеше на дивана от изкуствена кожа с цвят на грубо нарисуван залез, забила поглед в побелелите си от стискане ръце.
Първите час и половина минаха неусетно. Ченгетата се влачеха един подир друг и взимаха показанията й. Тя им казваше всичко, на което беше свидетел — премълча само признанията на Боби, свързани с Найджъл, което щеше да навреди само на тях двамата — и след известно време те като че ли се поуспокоиха, като се имаше предвид колко обезпокоени са били, когато са намерили три тела на едно място и едното от тях на детектив — лейтенант от Лосанджелиското полицейско управление. Цивилен детектив, за когото тя предположи, че е колега на Боунстийл я разпита последен, като разкара всички от чакалнята, преди да й донесе купа с ерзац доматена супа с вкус на метал и дъх на прокиснало.
После взе да става все по-мъчително, защото Даяна остана сама със себе си. С безучастен поглед проследи детектива, който тръгна към телефона в коридора. Тя отчаяно искаше Боби да бъде спасен и извикваше във въображението си толкова много предположения, че главата й се замая. Най-накрая се размисли и над филма си и през следващите дълги, мъчителни часове започна да убеждава себе си, че Боби ще оживее, само ако тя повярва в това.
Стана от неудобния диван и застана до прозорците. Те гледаха на запад, към Тихия океан. На 3-та улица имаше задръстване на движението. Някакъв излезе от БМВ-то си и предизвикателно размаха юмрук във въздуха.
Малко по-нататък две малки момичета с все още плоски гърди пресичаха на ролкови кънки уличното платно. Движенията им бяха гъвкави, дългите им копринени коси с лъвско светлокафяв цвят се вееха назад като криле на фея. Държаха се за ръце като деца, отмятаха глави назад и се смееха на хаоса, който предизвикаха сред колите, промушвайки се между тях с такива сложни пируети, че спокойно можеха да конкурират Астер и Роджърс. Подобно на махало, люлеещо се все по-бързо от собствената си инерция, златната двойка съвсем се развилия и, погълната от танца, извършваше една след друга секващи дъха маневри.
Даяна чувстваше, че обича Боби — не като любовник, а като приятел. Но сега си даде сметка, че и той не бе по-малко опасен от Силка; неговата фикс идея му бе попречила да бъде първокласен полицай. При случай той положително би застрелял Найджъл.
Не можеше да определи какво друго чувстваше, освен че вътре в нея се бе появила някаква огромна пукнатина — черна и бездънна като космическото пространство, — която с всеки изминал миг ставаше все по-голяма.
Нещо хлопна в другия край на коридора. Преддверието на болницата бе пълно с репортери и телевизионни оператори. Между нея и тази тълпа стояха само трима униформени полицаи. Детективът, пъхнал ръце в джобовете на сакото си, говореше убедително в щръкналия букет от микрофони пред лицето му. Но той и подчинените му полицаи нямаше да кажат нищо съществено.
Момичетата ги нямаше вече на улицата и върволицата от коли продължи плавния си ход от Ийст Лос Анджелис към Енсино; от включените им радиоапарати се лееха кресливи звуци. Точат се като мляко от стомна, помисли си Даяна. Все едно, че двете момичета никога не се бяха появявали.
Чу се шум от тичащи крака и вратата на операционната зала се отвори. В мига, в който видя да излиза потъналият в пот хирург, Даяна вече знаеше отговора.
— Не издържа. Съжалявам, госпожице Уитни. Направихме всичко възможно — думите му я шибнаха като вятър. — Бяхме трима хирурзи.
Като матадор, излязъл току-що от коридата, и той очевидно е бил твърде изтощен, за да свали оплесканите си с кръв ръкавици. И сега започна да ги сваля. Те издаваха ужасно силен скърцащ звук.
— Ако това може да бъде утеха, трябва да ви кажа, че той докрай се бореше упорито. Много упорито.
— Не — рече Даяна, обърна се и тръгна по облицования със зелени плочки коридор, подминавайки побелелия в лице детектив. — Това вече няма никакво значение.