Четиринадесета глава
Когато Рубънс се прибра у дома, завари я да го чака в коридора. Утринната светлина беше много ярка, а той беше забравил слънчевите си очила в самолета. Затова, когато отвори входната врата, вътре къщата му се стори много тъмна и той спря за миг, докато очите му привикнат с тъмнината.
В първия момент видя само силуета й — висок, строен и някак величествен. Като съвършена скулптурна творба, мина му през ума.
Тогава тя се раздвижи и той долови леката й миризма: почувства особено стягане във врата си, но не можа да си го обясни.
Накрая я видя. Беше облечена с бледожълтеникава памучна рокля с висока яка и изрязана на гърба. Над дясното й рамо надничаше умното, тъжно лице на Елгрековия портрет.
— Чух за случилото се по пътя за аерогарата — каза Рубънс. — Пак тогава чух и за Крис. Сигурно малко съм закъснял — стоеше неподвижен и я оглеждаше от малкото разстояние между тях. Очите му бяха уплашени, сякаш си мислеше, че тя е пострадала заради отсъствието му. — Ти добре ли си?
— Отлично.
— А лицето ти?
— Ще се оправи. След време — гледаше го насмешливо. — Няма ли да се доближиш?
Думите й му прозвучаха като команда, освобождаваща го от плен, и той остави на пода куфара и пътната чанта. Пристъпи напред и я взе в обятията си. От допира му ледът в нея се разтопи, страхът и страстта, които тя отчаяно се опитваше временно да потуши, се изпариха и тя се огъна в ръцете му.
— Всичко свърши — прошепна Рубънс, докато я галеше по косата. — Свърши — ала той беше този, който трепереше.
— Какво ти става, Рубънс? — тя се притискаше в него и усещаше как силата му изтича в нея.
— Мислех, че си мъртва — гласът му прозвуча като особено ехо, от което късите косъмчета в горката част на врата му щръкнаха. — Или обезобразена по някакъв начин.
— Същата съм си — отвърна Даяна, без ни най-малко да си вярва. — Същата, каквато винаги съм била.
Той плъзна поглед през коридора към хола.
— По нищо не личи, че тук е ставало нещо. Все едно, че е било сън или нещо подобно — той я погледна. — Нека тъй да го наречем — лош сън — и притисна устни в нейните, сякаш с този жест щеше да заличи цялата драма, която се е разигравала тук съвсем наскоро. — Къде е Мария?
— В кухнята.
— Стой тук — оживи се той. — Ще ида да й кажа да приготви огромен обяд, който ще занесем на яхтата — усмихна й се. — Не съм забравил обещанието си.
Те вдигнаха платна при хубаво време, но скоро ги обгърна ниска морска мъгла и въпреки че бяха доста близо до брега, Даяна не виждаше никаква суша. Движеха се бавно на югозапад по посока на Сан Диего. Рубънс не й бе казал крайната цел и Даяна и не мислеше да го пита. Нямаше никакъв смисъл. Единствената им цел беше морето; единственото им намерение — да бъдат заедно.
Мария бе надминала себе си. Беше им приготвила пиле със сладко-кисел сос, което, поне според Даяна, имаше вкуса повече на китайско ястие, отколкото мексиканско; и още — царевични питки, питки с пълнеж, салата от домати и ситно нарязан лук, поръсен с олио и босилек. Беше добавила и прясно изпечена френска погача, поръсена обилно със сусам, точно както я обичаше Даяна, и накрая — силно, но сухо италианско вино „Гатинара“.
После тръгнаха по мастика; редуваха се в управлението на яхтата, като си подхвърляха кратки реплики без особена важност. Рубънс слезе в кабината да подремне, оставяйки кормилото в опитните ръце на Даяна. Едва надвечер се появи, облечен с тъмносини памучни панталони, плетена блуза с къси ръкави и износените си еспадрили.
— Ще вечеряме след час — обяви той.
Рубънс закотви яхтата със запалени контролни светлини и двамата слязоха в кабината. По време на вечерята Рубънс каза:
— Имам изненада за теб.
Даяна вдигна поглед и го замести изпитателно по всяка отделна черта на лицето му — тъмните, бездънни очи, волевия орлов нос, изразителната уста — и се запита как е могла да се страхува от този мъж.
— И каква е тя?
Очите му искряха.
— Подарък — отвърна той, жестикулирайки като фокусник, — какъвто ти си пожелаеш.
Даяна, естествено, разбра, че се шегува.
— О, по мой избор? Чакай да помисля. Какво иде кажеш за Тадж Махал?
— Дай ми срок една седмица — напълно сериозно рече Рубънс. — Ако наистина го искаш, имаш го.
— Тадж е малко големичък — каза Даяна. Стори й се, че нещо й се изплъзва. — Нали не се занасяш?
— Не — той поклати глава. — Искам да ти дам онова нещо, което най-много искаш на света. Нещо, което никой друг не може да ти даде. Какво е то?