Какво, наистина, запита се тя зашеметена. Кожени палта, дрехи, бижута. Околосветско пътуване. Помисли си и за ролс „Гранд Корниш“, „Формула 1 Лотус“, самолет „Лиър“. Помисли си за картини: на старите майстори и на модернистите — една Рембранд няма да е лошо или една Пикасо. Много обича и Моне, Какво ли не би дала да притежава една Моне! Но не можеше да изрече нищо от това. Предложението беше прекалено смайващо. „Изборът ми ще трябва да почака, рече си тя. Поне до утре.“ Стори й се, че той се разочарова, когато му го каза, но я разбра.
Тази вечер те се любиха дълго и бавно, като че ли в пълна хармония с лекото поклащане на яхтата. Но докато се унасяше в сън и се намираше на едва забележимата и краткотрайна граница между двата свята, Даяна почувства как тънките като нишки пипала на безпокойството докоснаха сърцето и. Тя се помъчи да потърси източника вътре в себе си, но в това време сънят я обори и тя заспа.
Събуждаше се, както й се стори, от сън в сън. Разхождаше се по улиците на европейски град. Град край море, макар че не можеше да каже кой точно. Слънцето топлеше раменете й, плочките под нея отекваха във внушителните възвишения с цвят на сиена, намиращи се от лявата й страна. Почувства жажда и седна под раирания чадър — оръфан на места и избелял — на едно открито кафене и си поръча кафе „Американо“. Когато обаче отпи от него, то беше толкова солено, че не можеше да се пие. Тя на няколко пъти повика сервитьора, правейки неуспешни опити да привлече вниманието му. Викаше, викаше… И викане я събуди. Или някакъв звук, много наподобяващ викане. Тя лежеше на двойния нар и чакаше да чуе отново тоя звук. Беше сигурна, че ще го чуе. До нея Рубънс спеше. Междувременно се размисли над съня си. Този град. Положително е била там — беше й много познат. Напрегна се. До морето. Трябва да е било Средиземно море. Добре тогава, кой… Неапол! Разбира се! Това беше Неапол. Но тя не е била там от, о, най-малко десет години. Какво беше свързано с Неапол?
После, по кой знае каква причина, се сети за „Митология“ на Булфинч. Навремето едно цяло лято тя жадно я бе чела от кора до кора, свършваше я и почваше отначало. Неапол.
И си спомни. Легендата за една от морските сирени — Партенопа, която толкова обезумяла от мъка, задето не успяла да примами Одисей към неговата гибел, че се хвърлила в морето. Ала вместо да се удави, вълните я изхвърлили на брега на Неапол. Даяна си спомни и за американото, което си беше поръчала в обляното от слънце кафене и колко солено беше то — като морската вода. Тя потрепери.
И точно в този момент чу звука, който я бе събудил — тих вик и идеше сякаш едновременно отвсякъде. Дори и вибрация мина през корпуса на яхтата. Даяна седна на нара и се огледа. Звукът продължи да се чува още дълго време като жална и почти хипнотизираща песен.
Тя стана, облече се с джинси и пуловер с висока яка и излезе на палубата. Съмваше се. Мъглата се бе вдигнала и морето се простираше пред нея докъдето й стигаше погледът във всички посоки. Нямаше никакъв вятър и водната повърхност беше спокойна и гладка като стъкло. Бръчица не набраздяваше вечната й обвивка.
Даяна отиде до оградата на хакборда, облегна се на лакти и пое дълбоко от богатството на въздуха. Това отпрати мисълта й към студен сезон, в който при дишане излизат облачета пара; към кишата в канавките, лепкави и почернели от сажди; към дълги, тъмни улици, гъмжащи от хора с лъскави, намръщени лица и изпълнени с гръмки звуци от радиоприемници и предимно с гласа на Джеймс Браун, който взривяваше нощта; към буренясали дворове; към разрушени сгради, тънещи в боклуци; към струящата пара от уличните шахти.
Във въображението си тя бе извикала подземния свят оттатък реката Стикс, съвсем близо до бар „Занзи“. Черните, лъскави лица с жълти очи и бели зъби се вторачиха в чуждия й външен вид, докато я доведоха към гетото… Спомени от друго време.
Сърцето й заби силно, когато отново чу тихия вопъл от огромната пазва на Тихия океан — имаше чувството, че самото море стене. Бледият мъх по кожата на ръцете й настръхна. И изведнъж всичките й мисли отлетяха като вятъра. Всички, с изключение на една — тя увисна в съзнанието и като блестяща златна сабя, която се въртеше и въртеше в центъра на съзнанието й. „Веднъж опитах, рече си тя и пулсът й се ускори, но тогава бях още дете и вярвах, че магията ще ми помогне. Е, да, но вече съм жена. И имам власт.“
В този момент Рубънс застана до нея; в ръцете си държеше чаши с димящо кафе. Даяна пое едната чаша и жадно отпи, стискайки здраво в пръсти и, длани горещата керамика.