Вече знаеше какво иска да каже на Рубънс, ала гърлото й се схвана и тя трябваше да изчака малко, да си почине, преди да отвори отново уста и със странен, пресипнал глас да заговори:
— Има един човек в Ню Йорк, Познавах го… много отдавна. Той уби мой приятел, човек, когото обичах. Нахълта в апартамента му и го застреля като куче — главата й се замая, стомахът й се сви на топка. Никой не знаеше за това, освен тя. — Той не подозираше, че аз съм там, че го видях какво направи.
Какво й беше казал Боби? Не можеш да забравяш старите си приятели. Не бива да ги забравяш. Никога!
Даяна погледна Рубънс в лицето; продължаваше да долавя звуците на морето, които отново долетяха като невидими вълни — хипнотизиращата песен на морските сирени.
— Това, което се случи с Ашли… — Рубънс я наблюдаваше по много особен начин; очите му бяха твърди и мрачни, изпълнени с живачен гняв. — Нали ме попита какво искам най-много — продължи тя. — Искам същото да се случи и с този човек.
Рубънс я обгърна с ръка и двамата тръгнаха към мостика. Той натисна един бутон и котвата започна да се вдига. Преди да слезе по-долу, се обърна към Даяна:
— Заслушай се. Ще чуеш китовете, които се зоват едни други. Това е една дълга, самотна песен.
После завъртя кормилото и насочи лодката обратно към брега.
Когато се върнаха вкъщи, Даяна каза на Рубънс името на мъжа: Орелио Окейшо. Колко странно прозвуча то в устата й. Не беше изговаряла пълното му име толкова много години. Беше име на същество от друг свят.
Докато Рубънс се запътваше към телефона, тя прекоси хола и разтвори вратата към градината. Басейнът проблясваше в горещия въздух, слънчевите лъчи хвърляха по повърхността му ситни диаманти. „Ако се гмурна там, положително ще си счупя врата.“
Даяна излезе навън и слънцето така я заслепи, че тя се олюля. Стомахът й пак се сви и първата й мисъл беше, че ще повърне. Като замаяна побърза да направи още няколко крачки, за да се хване за металната облегалка на най-близкия шезлонг. Краката й трепереха, по челото и под мишниците я изби пот. „Боже мой, помисли си тя. За този момент копнях, откакто видях Окейшо, надвесен над тялото на Бейба. Исках го мъртъв. Каква омраза ме изпълваше към него, към баща ми, задето умря и ме остави сама с майка ми.“
Тази омраза се бе загнездила като свит юмрук в сърцето на Даяна; беше станала част от нея от толкова дълго време, че тя бе загубила истинското й значение някъде дълбоко в себе си. И тя растеше там, сякаш Даяна я бе оставила да си има свой собствен живот. Сега, в едно мигновение, толкова ненадейно и силно, че чак я замая, тя разбра много ясно колко се е лутала в тази омраза и че с тази последна крачка омразата ще я удави.
За миг се почувства толкова безпомощна, толкова самотна и изплашена, колкото се чувстваше и по време на дългото си заточение при доктор Гийст. И започна да хлипа.
„Глупачка! — сгълча се тя. Защо плачеш? Все още имаш власт. Използвай я!“
— Рубънс! — извика тя и свали ръце от лицето си. — Рубънс!
Скочи и се затича през градината с мисълта: „Той тъкмо вдигаше слушалката, когато аз излязох навън.“
— Рубънс! — отново извика тя. Колко ли време е минало оттогава? — Рубънс!
Когато нахълта в гостната, той тъкмо слагаше слушалката на мястото й.
— Боже мой, не!
Широко отворените й очи се втренчиха в него. Едва си поемаше дъх.
— Даяна, какво…
— Рубънс, направи ли го?
— Току-що разговарях със Скайлър. Той…
— Разговорът с Ню Йорк! — изкрещя тя. — Проведе ли го?
— Тъкмо се канех. Какво?
— Ох, слава богу! — Даяна затвори очи и пое дълбоко дъх.
Рубънс се приближи до нея; тя цялата трепереше. Той я прегърна.
— Скъпа, какво има?
— Не искам да се обаждаш — погледна го в очите.
— Но това е твой подарък. Разбира се, че…
— Просто не се обаждай! — тя съзнателно понижи глас и сложи ръка на гърдите му. — Само това искам.
— Останах с впечатлението, че силно желаеш обратното. Да не би да бъркам?
Даяна отново затвори очи и той усети силната тръпка, която премина през тялото й.
— Не, не бъркаш. Смъртта на Окейшо е нещо, за което се молих цели единайсет години.
— Тогава Остави ме да се обадя. Искам да те направя щастлива. Сега имаш власт, не го ли разбра?
— Точно това е. Имам власт, точно както и ти. Мариън беше прав. Трудното не е да постигнеш власт, а да знаеш какво да правиш с нея, когато я имаш. Мисля, че и Мейър се чувства по същия начин.