— Мейър ли? — погледът му се втвърди. — Ти какво знаеш за него?
— Когато бях в Сан Франциско — погледна го Даяна в лицето, — той дойде при мен.
— Защо не си ми казала досега?
— Не бях сигурна, че ще ме разбереш. Той се безпокои за теб, Рубънс. Смята, че прекалено много си заприличал на него. И е прав.
— А какво те кара да мислиш, че сега ще те разбера?
— Защото сега съм сигурна, че ме обичаш. Не мога да живея повече така, Рубънс. През целия си живот живях с насилие, без всъщност да съм го разбирала. Сега виждам, че аз… ти и аз затъваме все по-дълбоко в нещо като плаващи пясъци, без дори да го осъзнаваме. Аз бях твоята най-благоразположена ученичка, но едва сега си давам сметка каква съм станала. Когато разбрах как постъпи с Ашли, аз си обещах, че никога няма да допусна това да се повтори. Същото обещание дадох и на Мейър. Той е по-умен от теб, поне в моите очи. Той сключи с мен сделка — ще ми помогне да открия кой уби Маги, ако аз опазя теб. Но той ми даде урок. Предлагаше ми насилие и аз го приех. Приех го с охота. Сега разбирам, че ние с теб ще бъдем отхвърлени от обществото до края на дните си в случай, че не спрем до тук; не трябва да има връщане назад. Веднъж, много отдавна, когато се запознах с Орелио Окейшо, исках да стана точно такава — отхвърлена от обществото. И всяко решение, което вземах оттогава до този момент, беше свързано с постигането на тази цел. Сега знам, че вече не го искам. Не бива да го искам. Ашли е мъртъв. Никой от нас двамата не може да направи нищо в случая. Докато бъдещето е нещо друго — очите им се срещнаха в една безкрайна минута. — Аз заминавам — заяви накрая Даяна.
— Къде отиваш?
— Не знам. Някъде. Неапол е хубаво място като начало.
Последва дълго мълчание.
— Искам да дойдеш с мен, Рубънс.
Даяна потърси в очите му някакъв издайнически знак. Едва когато го изрече, тя разбра колко много значеше това за нея. Сърцето й лудо заби. Ами ако той предпочете да остане, какво ще прави тя тогава? Нямаше да отложи заминаването си, в това беше сигурна. Решението й бе дошло от самата й същност и не биваше да го отхвърля; а и не искаше. Ала мисълта да го напусне беше толкова болезнена, че сърцето й със сигурност щеше да се пръсне.
— Да свиквам със страха — това е, което отдавна съм разбрал.
— Сега ме имаш — каза Даяна.
— Не искам да те изгубвам — гласът му бе дрезгав.
— Тогава тръгни с мен — тя взе ръката му и я стисна. — Ще бъде страшно както за мен, така и за теб. Но поне ще знаем, че това е, което искаме и двамата — да почнем отначало.
— Не съм толкова стар за това — усмихна се Рубънс. — Чакай да си приготвя багажа.
— Няма нужда — спря го Даяна. — Хайде направо да тръгваме. Веднага.
— Е, добре де, поне „Оскарите“ да вземем.
— За какво са ни? Те принадлежат на това място, не е ли така? Ще ни чакат, ако някога се върнем.
— Ами къщата?
— Остави я на мексиканците да се грижат за нея. Както досега.
И двамата излязоха през широко отворената врата в горещия слънчев ден, сред шарената сянка. Слязоха по стълбите и тръгнаха по сочната трева. После подметките им захрущяха по чакълестата алея, докато се приближаваха към сребристия мерцедес. Даяна седна зад волана. Рубънс, с ръка върху вратата на колата, се спря за миг и погледна назад, към земята.
После седна до Даяна и тя включи двигателя. Мерцедесът изпусна гърлен рев, докато Даяна правеше обратен завой. След това потегли бързо по дългата, виеща се алея между прашните, шепнещи палми.