Даяна се приближи до него.
— Жан-Карлос казва, че не бива да се замисляш, когато натискаш спусъка.
Боунстийл се обърна с гръб към мъглата.
— Кой е тоя Жан-Карлос?
— Който ни обучава как да боравим с оръжие. Кубински емигрант, избягал от Моро Касъл.
Мъжът седна в края на светло кремавото канапе и сложи ръце в скута си. Изглеждаше много уморен.
— Знаеш ли, отдавна живея в Лос Анджелис, но все още не съм престанал да се изненадвам на опасния начин, по който този град превръща реалността във фантазия — той поклати глава. — Обучават ви как да боравите с оръжие.
— Точно така. С пистолети, с ножове…
— За бога, чуваш ли се какво приказваш! — избухна той и скочи на крака. — Остава да ми кажеш, че наистина умееш да боравиш с тях.
— Използваме истински пистолети.
— Има си хас! Разбира се.
Той се наведе и отвори едно чекмедже на абаносовата масичка. С бързо, ловко движение на китката си извади от твърдия, кожен кобур 38-калибров служебен пистолет и го подхвърли на Даяна без предупреждение.
Тя извика от изненада, ала уроците на Жан-Карлос веднага си казаха думата и ръката й улови оръжието без следа от непохватност. Пръстът й беше на спусъка.
— Ти да не полудя? — кипна тя. — Това чудо е заредено!
— Предпазителят е спуснат.
Гласът му беше безизразен и Даяна разбра, че го е изненадала. Вероятно е очаквал тя да изпусне оръжието или изплашена да отскочи настрани.
— Упражнявали сме се с този вид пистолети — каза Даяна. — Знам как да го използвам.
— Добре.
Той се приближи до нея, хвана я за ръката и я поведе навън от къщата през задната врата. Времето беше топло и влажно. Не подухваше никакъв ветрец. Боунстийл посочи с пръст пред тях.
— Виждаш ли онази бреза?
Даяна преглътна и кимна.
— Дотам е… няма и двайсет метра. Опитай да улучиш чатала на дървото, което е на височината на очите — той вдигна предпазителя. — Хайде, да те видим как стреляш.
Даяна застана срещу брезата и, както я бе учил Жан-Карлос, разкрачи леко крака. Стегна коленете си, хвана пистолета с две ръце и го насочи напред. „Когато имаш мишена с размер на човек, беше й казал Жан-Карлос, не е необходимо да ползваш мерника, цевта е достатъчна.“
Тя натисна спусъка и оръжието гръмна. То подскочи нагоре в ръцете й, но краката й не помръднаха от земята.
— Не — присви очи към дървото Боунстийл, — не улучи. Няма никаква следа. Хайде, продължавай. Опитай пак.
Даяна свали по-ниско пистолета и използвайки цевта за мерник, се приготви за отскачането на оръжието. Отново се прицели, много внимателно.
— Хайде де! — кресна Боунстийл. — Ако някой е насреща ти, нямаш никакво време!
Тя стреля и почти в същото време чу изсвистяването на рикошета. Двамата се приближиха до дървото и Боунстийл сложи палец в дупката върху белия ствол, направена от куршума на Даяна. Намираше се на около три сантиметра под и вдясно от чатала.
— Доста добре — рече Боунстийл, като взе оръжието от ръката й и я поведе обратно към мястото, откъдето бе стреляла.
Когато тя застана до него, той се обърна рязко и наведнъж изстреля останалите четири патрона, без дори да се прицелва. Не беше нужно Даяна да отива до дървото, за да види резултата — от мястото на стрелбата се виждаше, че изстрелите са попаднали точно в основата на чатала.
— Е, успя да се изперчиш.
— Нее — провлече той глас, докато отваряше празния патронник, за да презареди пистолета. — Исках само да ти покажа разликата — затвори барабана и спусна предпазителя. — Но не мога да не призная, че си се занимавала много по-сериозно, отколкото си мислех. Само гледай да не объркваш реалността с фантазията. Това, за което са те обучили, е за част от филм. Докато аз съм обучен за улицата.
— Но ти имаш и погледа на ченге — каза Даяна, — за да можеш да вникваш в хора като Тай.
Боунстийл поклати глава и я поведе към колата си.
— Това, не е въпрос на обучение. Така съм се родил. Това е поглед на писател.
Една вечер, когато се върна вкъщи след дългия снимачен ден и намери бележка от Рубънс, че ще се прибере късно, Даяна заряза всичко и отиде направо да си легне.