— Аз разбирам вашия обет — каза Емульор. — Цяла Франция проявява разбиране.
— Е, ще видим. Искам подписани от теб, посланика и английските парламентаристи потвърждения, които да включват нашата гледна точка. За формулировката не се грижи. Аз ще ти я дам готова.
— Но аз не…
— Искам ги на минутата — Ел-Калаам така стисна Емульор, че онзи извика от болка. — Ти отговаряш за това — и разтърси французина. — Сега ти се дава възможност да докажеш уважението си към палестинския народ. Друг случай няма да имаш — очите му святкаха гневно. — Не ме проваляй.
— Те няма да се съгласят да го сторят тъй лесно, ако изобщо се съгласят.
— Не ми говори за трудности — изсъска Ел-Калаам. — Революции не се печелят с лекота. В тях има лична жертва, болка и себеотрицание. Ние тук не сме седнали да четем книги. Ние действаме! Истински революционер ли си или не?
Брадатият оглеждаше лицето на Емульор, докато другият кимаше.
— Няма да те проваля — отвърна французинът.
В другия край на стаята Хедър и Рейчъл продължаваха да лежат една до друга.
— Какво искаше да каже Ел-Калаам, като спомена, че е намерил слабото ти място? — попита Рейчъл.
— Смята, че ще ме сломи чрез теб.
— Чрез мен? Как?
— Като ти направи нещо лошо — отвърна Хедър.
— Наистина ли?
Хедър извърна поглед и го спря върху Емульор, който в това време се надигаше от пода.
— Виждам, че не искаш да ми кажеш всичко — продължи Рейчъл, — но трябва. Никаква лъжа вече не може да помогне — нито на мен, нито на останалите. Какво ще стане с нас, ако си нямаме доверие? Отнеха ни всичко. Няма да имаме нищо повече.
Хедър се усмихна, стисна ръката й и въздъхна.
— Ще ти кажа нещо, което не съм и мислила да изрека. Когато Джеймс спаси живота ти с цената на своя, аз не го разбрах. Бях вбесена. Рекох си: „Какво ще правим с нея?“ Интересуваше ме само Джеймс и исках да го имам до себе си, жив. Не го разбрах и когато той ми каза, че всеки човек трябва да направи своя избор в живота. Едва сега, струва ми се, схванах думите му — тя приглади косата си назад от очите с вързаните си китки. — Да. Наистина вярвам, че може да ме сломи чрез теб.
— Не му позволявай! — поривисто каза Рейчъл. — Каквото и да се случи, той не бива да сломи нито теб, нито мен. Нали ме насърчаваше, че трябва да се държим, трябва да се борим?
— Да, но…
— Никакво „но“ — прекъсна я разпалено момичето. — Говоря съвсем сериозно. Баща ми няма да отстъпи пред никаква терористична група. Да не мислиш, че той може или ще унищожи цялата израелска държава, само и само да спаси живота на дъщеря си? — Рейчъл поклати глава.
— Ами тогава какво ще се случи?
Рейчъл я погледна.
— Може и да умрем, ако Ел-Калаам изпълни заканата си.
— Май така ще стане — Хедър вдигна поглед към тъмния таван. — О, боже! — прошепна тя. — За пръв път мисля за собствената си смърт.
Тя пак погледна момичето.
— Трябва да се измъкнем от тук. Но не виждам как може да стане без чужда помощ.
— Може би няма да се наложи да търсим чужда помощ — каза Рейчъл. — Баща ми ще ни помогне…
— Но как? Нали казваш, че той няма да…
— Няма да изложи на опасност държавата ни. Но не съм казвала, че няма да направи опит да ни измъкне оттук — тя поклати глава. — Ще направи опит.
— Знаеш ли кога?
— Сигурно малко преди крайния срок. То няма иначе кога. Вероятно ще стане чрез нападение. Трябва да сме готови.
— Но как?
Рейчъл облегна глава назад и отвърна:
— Това вече не знам.
Лиз-Мари беше сложила всичко в малката бяла картонена кутия, с изключение на един съществен елемент.
— Този вид магия е на сексуална основа — беше й казала тя, облягайки се на тезгяха, а до нея Магнус ги наблюдаваше невъзмутим с жълтите си очи. — Трябва да намериш един квадратен сантиметър парче от копринен чорап. Запомни — не найлонов, а копринен.
— Това е лесна работа — рече Даяна с мъка в сърцето. — До нас има магазин, в който продават такива чорапи.
— А, не, дете — размаха ръка жената. — Не става с нови чорапи. Трябва да са били носени. Носени, разбра ли? Трябва да са попили женската мазнина, но да не е твоята.
Даяна си помисли за Денис и Ерика, но нямаше представа къде живеят, нито дали това са истинските им имена. Доколкото знаеше, те използваха псевдоними, докато бяха в „Нова“. Едва сега започваше да разбира естеството на двойствения живот, който бе водила. И така, тя с неохота беше принудена да се прибере вкъщи. Единствената жена, за която знаеше, че носи копринени чорапи, беше майка й; между съученичките си не познаваше такава.