На половината път по коридора доктор Гийст спря, извади от джоба на туидения си панталон ключ и го пъхна в бравата на вратата пред него. Вътре имаше ред метални стъпала, боядисани в зелено, които водеха надолу. Беше усойно, студено и отблъскващо. Стените и таванът бяха от неизмазан бетон, равен и тягостно еднообразен.
Докато слизаха надолу към втората площадка, до слуха на Даяна започнаха да долитат слаби звуци. Ехото им дълго оставаше да трепти във въздуха и Даяна обръщаше глава, напрягайки слух да ги определи.
Доктор Гийст продължи да я води надолу, към третото ниво. В мига, в който слязоха по стълбите, звуците отново се чуха — внезапно и изненадващо силни. Писъци на хора. Колкото и да бяха приглушени, ясно се различаваха. Даяна потръпна и отстъпи назад, ала докторът само стисна ръката й по-силно и почти я повлече със себе си.
— Защо викат така? — много тихо попита Даяна.
— Опитай се да не им обръщаш внимание — нехайно отвърна доктор Гийст. — Това е вторичен продукт на лечението.
— Имате предвид шоковата терапия с инсулин ли? — и понеже не получи отговор, със свит от страх стомах додаде: — Не искам да крещя така.
— Това е начинът, драга ми госпожице Уитни, по който ще говорите с нас — поясни безстрастно той, от което Даяна го намрази още повече. — Чрез писъците си вие ще излеете пред нас цялата си психоза, а веднъж излеете ли я, о, слънчев лъч, ние ще я изринем като пряспа сняг, натрупана на улицата.
Тя не се замисли особено над сравнението му.
Докторът я въведе в мрачна, подобна на килия стая без прозорци и на Даяна веднага и стана ясно защо „манипулационните“ бяха тъй дълбоко под останалата част на болницата. Това обясняваше и странния час, за който бе назначена терапията — за да не бъдат обезпокоявани останалите пациенти от виковете.
Даяна огледа килията. В нея имаше само една маса с цинков плот, към която бяха закрепени кожени ремъци, широки може би около осем сантиметра.
— Няма защо да се страхувате от тях — каза докторът, теглейки нагоре-надолу ремъците. — Трябва да сте вързана за ваша собствена защита.
— За моя собствена защита? — безсилно повтори Даяна. Имаше чувството, че всичката й кръв се е изцедила от нея през подметките и.
— Да — докторът се обърна. — Инсулиновият шок предизвиква серия от доста силни конвулсии, преминаващи през тялото. И може неволно да се нараните, ако не сте вързана.
Даяна обърна гръб и повърна в единия ъгъл на малката стая. Остана превита на две с нови пристъпи, които бяха вече сухи и придружени — поне в съзнанието й — с най-отвратителните звуци при гадене, които още повече засилваха неразположението и.
— Това е просто признак, че тялото ви изхвърля всички страдания, които са го обладавали отвътре — рече докторът, без да трепне. Не обърна никакво внимание на постъпката й. — И то добър признак, защото принуждавайки съзнанието ви да се освободи напълно, ние ще получим ключа на лечението ви. Така ден след ден ще го предизвикваме.
Даяна, която в това време обърса устата си и задиша през нея заради зловонието, което бе причинила, вдигна поглед към доктора. Малките електрически крушки от тавана хвърляха ярки отблясъци върху очилата му, от което стъклата им изглеждаха матови и той вече не приличаше на Дядо Коледа, а по-скоро на доктор Циклоп.
— Колко — запъна се тя, — колко време ще продължи лечението?
— Два месеца и половина.
О, боже мой! — помисли си Даяна. Няма да издържа. После, когато той я поведе обратно по стълбите към стаята й, душата й отново изстена: Бейба, къде си? Изведи ме от тук!
Лечението започна на другия ден в четири часа призори. Доктор Гийст пак я чакаше, но този път изглеждаше по-спокоен. Двамата поеха по същия път надолу, надолу и все по-надолу към вътрешността на болницата, където никой нямаше да чуе писъците й. Даяна чувстваше как с всяка крачка жизнената и сила малко по малко се отцежда от нея.
Предишната нощ неспокойният й сън бе изпълнен с ярки сънища, в които виждаше какво ще прави, когато този миг настъпи — как ще се съпротивлява, как ще забие юмруци в лицето на яката санитарка, как ще отхапе огромен къс месо от стегнатото бедро на доктор Гийст. Но сега, когато моментът беше дошъл, тя се чувстваше толкова омаломощена, че се остави покорно да я вържат ничком за масата.