Внимателно, много внимателно, доктор Гийст повдигна подгъва на болничната й нощница — Даяна не носеше нищо отдолу. Той я огледа, сякаш беше дъщеря му. Ярката светлина обливаше стъклата на очилата му и отраженията им се движеха по грубите бетонни стени като фарове на автомобил. Даяна погледна към каменния под и тъкмо тогава думата „тъмница“ избухна в съзнанието й като бомба.
Зашеметена и объркана, тя обърна глава и спря поглед в дясната ръка на доктор Гийст. От нея стърчеше спринцовка с най-дългата игла, която беше виждала.
— Ще боли ли? — попита Даяна с гласа на изплашено дете.
Но в същото време сълзите на гняв продължаваха да изпълват ъгълчетата на очите й и тя стисна юмруци до побеляване. Само да не бях вързана! — помисли си тя. Така й се искаше да убие доктор Гийст с изтърканите му фрази за значението на медицинската наука и с широко застиналата му смразяваща усмивка.
— Никак няма да боли — долетя до нея гласът му, като че ли от хиляди километри, но тя и за миг не му повярва. Не и след кофите кръв, които несъмнено е разливал, докато е напредвал в специалността си. И без да е отронил сълза от непомрачените си очи.
Даяна усети студен полъх да бръсва голите й задни части и заедно с това в нея нахлу най-силният спазъм на омраза, каквато някога бе изпитвала. Тя се замята върху цинковия плот на масата като риба на сухо. В съзнанието й глухо отекна гласът на доктора, който викаше госпожица Макмайкъл да му помага, ала това не я укроти. Нищо вече не можеше да я укроти. Никой. Омразата извираше от нея като гейзер и тя си представи как незавързаните й ръце се впиват в набития врат на доктор Гийст. Почувства, че нещо пронизва плътта й, забивайки се по-навътре и навътре, а тя слиза все по-надолу и по-надолу в тъмницата. И от устата и излезе вик, но не от болка или ужас, а от унижение.
Гневът й продължаваше да се трупа с нестихваща сила, ала сега лицето, надвесено досами нейното, потъна в мъгла и тя трябваше да присвие очи, за да го разпознае. После образът на доктор Гийст изчезна и лицето доби образа на майка й. Но ръцете й, обгърнали и този изящен врат, стискаха ли, стискаха. Имаше чувството, че се задъхва, че дъхът й излиза от нея като струи вода, които заливат пода, а тя се плъзга, залита, отворила уста в беззвучен вик.
За известно време силата на омразата задържа очите й затворени. Мамо, помисли си тя, как можа да постъпиш така с мен? От ревност. Винаги си ме ревнувала. Всичко беше наред, докато бях бебе, на което ти можеше да сменяш пеленките, да го храниш и къпеш. Но когато пораснах, аз станах твоя съперница. Ти искаше да остана завинаги дете.
Даяна отвори очи, защото жадуваше да види лицето на майка си в този момент — чудовищно изкривено от мисълта, че е на път да умре от удушаване. Ала това не беше лицето на майка й, което бе видяла преди малко, а нечие друго — призрачно и някак ужасяващо. Даяна започна да крещи, докато остана без дъх. После в несвяст се понесе в нищото.
Когато се събуди, й дадоха да пие гъст лимонов сироп, който като че ли бе направен само от захар. Сладостта му обаче не можа да заличи силния вкус на гума в устата й. На следващия ден, докато лежеше в стаята си и гледаше в тавана, щеше да си спомни за Т-образния наконечник от черна гума, който бе видяла да лежи на пода, когато я извеждаха от „тъмницата“ и за следите от зъбите си по него, толкова дълбоки, че сигурно за малко не го е отхапала по време на първата си процедура.
След като се възстанови горе, в стаята си, й донесоха закуска. Никога в живота си тя не се бе чувствала толкова изгладняла, но като видя размера на чинните и техния брой, си рече: „Няма на света човек, който да е в състояние да погълне такова количество храна наведнъж.“ И изяде всичко.
Така продължи ден след ден: след процедурата идваше разтърсващото вкарване, на глюкоза, после тъпченето с храна. Доктор Гийст я посещаваше всеки ден. Говореше й безкрайно дълго. Тя изобщо не го слушаше. Чувстваше съзнанието си издуто като балон, пълно с невероятна смесица от мисли и идеи, сякаш тя беше някакво същество, попаднало в друг, далечен свят и сега се приспособяваше към съвършено нови условия за живот. Посещенията на доктор Гийст й се струваха толкова недействителни, колкото и една разходка до обратната страна на слънцето. Започна да гледа на него като на чудновато еднодневно цвете, което с всяка нова зора цъфваше, за да повехне и умре с падането на мрака. И се отнасяше към него със същото безразличие, което би проявила към някое растение или към телевизора, работещ с намален звук — само за компания и за нищо повече.