Нощем лежеше будна, изпълнена с омраза към Моника и Орелио Окейшо, която бушуваше в гърдите й, като горски пожар, и тъкмо в тази омраза се вкопчваше тя здраво, когато ужасът от затварянето й в „Уайт Сидърс“ и всекидневните й отивания в тъмницата заплашваха да я смажат. Доктор Гийст можеше да се заеме с частта от съзнанието й, запазена за Моника — всъщност той вече го правеше; това беше главна тема във всекидневните му разговори с Даяна. Ала страхът, че може да научи за тайния й живот с Бейба и тайната й омраза към Орелио Окейшо, изглежда се оказа неоснователен, тъй като дните се нижеха, а докторът не споменаваше дума нито за единия, нито за другия. Любовта й към Бейба, омразата й към неговия убиец — това бяха нейни чувства. Само нейни. Оказа се права — никой и нищо не бе в състояние да ги изтръгне от нея. Много по-късно, когато можеше безболезнено да се връща в мислите си към това време, тя щеше да е убедена, че тъкмо тези нейни тайни са били единственото, което е стояло между нея и лудостта — истинската, чистата форма на лудост, която доктор Гийст положително никога нямаше да разпознае, камо ли да знае как се лекува.
След време я включиха в групова терапия като част от всекидневния й режим. Всички пациенти бяха подлагани на едно и също лечение. Веднъж по време на процедурата, един от пациентите — едър мъжага, настанен тук много преди Даяна, успя набързо да й даде съвет:
— Изяждай всичко, което ти дават — прошепна той.
Тя не схвана смисъла на думите му. Проумя го едва една вечер, може би три седмици след влизането си в болницата. Беше забелязал, че вече е натрупала килограми. Когато санитарят й донесе вечерята, Даяна установи, че няма апетит. Представи си как става ужасно дебела и как всеки, който я види, зарязва работата си и се вторачва в патравата й походка. Санитарят настоя да си изяде яденето, ала тя отказа.
Той излезе от стаята, за да се върне след няколко минути с още един санитар и лекар, когото Даяна не бе виждала преди. Беше висок и слаб, с пясъчен цвят на косата и с четинеста брада. Горната му устна изглеждаше странно, без следа от косми.
Санитарите тикаха количка от неръждаема стомана, отрупана с медицински инструменти. По нареждане на лекаря те вързаха Даяна за леглото и отмотаха от количката адски дълъг гумен маркуч.
Тя обезумя от страх и започна да крещи, когато единият от тях се опита да напъха маркуча в ноздрата й. Замята глава наляво-надясно, но другият санитар я сграбчи тъй силно за брадичката, че от очите й бликнаха сълзи. Имаше чувството, че челюстите и се разместиха. Санитарят, който държеше маркуча, веднага го тикна в ноздрата й. Тя се закашля и й се доповръща, когато противното нещо стигна до гърлото й. Без да охлабва пръсти от челюстта й, другият санитар се наведе ниско над нея.
— Ако не стоиш мирна — изсъска той, — няма да можеш да издържиш — и се усмихна мило. — Ние все едно ще си свършим работата, така че избирай.
Даяна легна отново, трепереща от напрежение и страх; от челото й се стичаше пот и изпълваше устата й със солен вкус. Нахраниха я през маркуча. Оттогава тя не отказваше никаква храна.
Отказа обаче да се види с Моника. След като изминаха осемнайсет дни от началото на инсулиновата шокова терапия, доктор Гийст дойде в стаята и й съобщи, че майка й може вече да бъде допусната в болницата, за да я види.
— Но само ако ти пожелаеш — допълни той.
Даяна не пожела и така остана сама.
Не всеки ден, но много често се възобновяваха виденията с акта на удушване, които я бяха спохождали в първите дни на лечението. Те винаги бяха едни и същи. Започваха с доктор Гийст като неин неприятел — „това е съвсем естествено“, поясняваше той и кимаше в знак на разбиране, когато Даяна ги споделяше с него, — после се явяваше Моника, пак се преобразяваше в другото лице, призрачното, едновременно толкова познато и невероятно ужасяващо. „Ти чувстваш как закотвящата нишка на съзнанието ти се разхлабва“, обясняваше й докторът. „И отдолу, преди още то да се е покорило напълно и ти да изпаднеш в несвяст, получаваш проблясъци от това, което лежи в тези дълбини.“
Една сутрин, след като бе сънувала как доктор Гийст танцува жига в светлината на зловещата пълна луна и пешовете на ослепително бялата престилка се мятат около бедрата му, Даяна застана лице в лице с образа на нейния последен — и „основен“, според доктора — антагонист. Това беше баща й. Мъртвият й баща, към когото тя бе изпитвала само обич. И тя започна да го души и да вика все по-силно и по-силно: „Не ме оставяй, моля те, не ме оставяй!“, а после: „Мразя те, задето ме остави!“