След като изминаха два месеца и половина от затварянето й в „Уайт Сидърс“, доктор Гийст влезе в стаята с пакет дрехи.
— Време е да си тръгваш, Даяна. Вече си излекувана.
От какво съм излекувана? — запита се тя. После сложи длан върху дрехите и рече:
— Това не са мои дрехи.
— Вече са твои. Ние ги купихме за теб — отвърна любезно доктор Гийст. — Ти не можеш да влезеш в тези, с които дойде.
И наистина, когато се преоблече и се погледна в огледалото, не можа да познае нито лицето, нито тялото, отразени в него. Изглежда докато е била в безсъзнание, някаква дебелана се е вмъкнала в нея. Прилоша й от гледката.
На входа на „Уайт Сидърс“ доктор Гийст спря и леко докосна ръката й.
— Не искаш ли да знаеш защо майка ти не е дошла да те вземе?
— Не — отвърна Даяна. — Не искам. Ние не се интересуваме много една от друга.
— Но тя показа заинтересованост, като те прати тук — подчерта докторът.
Даяна почти се изсмя в лицето му.
— Тя искаше да ме промени. Според нейната представа.
— Това е грях — рече доктор Гийст с блуждаещ поглед, — в който можеш да обвиниш много родители.
Даяна го погледна. Зад гърба си чуваше шума на автомобилното движение, лай на куче, детски смях. Тези звуци вече я призоваваха.
— Но не всички отиват толкова далеч.
— Тя искаше само твоето добро.
Гласът му прозвуча изненадващо тежко в студения въздух. Даяна беше дошла тук посред зима. Сега беше почти пролет и дърветата бяха напъпили, първите птички стягаха гнездата си за лятото.
— Защо „искаше“?
— Даяна, майка ти е в болницата. Постъпи преди месец и половина.
Даяна извърна поглед от него, от „Уайт Сидърс“ и го отправи към червените керемидени покриви оттатък Паркуей. За миг го задържа върху домакините, които се придвижваха към търговския център в големите си шевролети, буици или олдсмобили, все още с ролки на главата, прикрити под пъстроцветни шалчета. Запита се какъв ли живот водеха. Наистина ли бяха толкова обикновени, за каквито ги смяташе? Бяха ли щастливи, когато съпрузите им се връщаха вкъщи? Когато децата им се смееха? Разстройваха ли се, когато боклукът не беше изхвърлен, чувстваха ли се нещастни, когато родителско-учителското дружество не ги предложеше за заместник-председатели? Или имаше ли някъде… нещо, пазено в тайна, невидимо и неразкрито?
— Ще умре ли?
— Да — тихо отвърна доктор Гийст, — много скоро.
Берил й даде сигналния екземпляр на „Плейбой“ на снимачната площадка, веднага щом свършиха снимките в края на деня и Даяна го занесе право вкъщи, за да го покаже на Рубънс.
Точно в средата на страницата „Предстоящи развлечения“ в колонката за филмите се набиваше в очи следният текст:
„И ПОБЕДИТЕЛКАТА Е… Въпреки че някои от вас може да си помислят, че е малко рано да навлизам в играта за предричане на Академичната награда, вече чух някои доста забележителни оценки за главната роля на Даяна Уитни в предстоящия филм «Хедър Дюел». Не е тайна, че повечето от нас очакваха друга женска роля да се състезава със Сали Фийлд в «Норма Рей» и Джейн Фонда в «Клут» и «Завръщане у дома». От всички сведения… а аз съм склонен да вярвам на тези осведомени източници… ролята на Хедър Дюел може с пълно право да включи Уитни в състезанието за наградата «Най-добра актриса». Филмът разказва за бойното кръщение на съпругата на заможен индустриалец, заловена в една вила, обсадена от терористи. Уитни, както без съмнение знаете, достигна международна известност чрез блестящия филм на бъдещето на Джефри Лесър «Кралско червено». Ако не сте я гледали в него, не предполагате какво изпускате.“
Даяна прочете на глас рецензията на Рубенс с немалко задоволство.
— Виж! — обърна тя списанието към него. — Дори са отпечатали кадър от филма. Как успя да уредиш това?
— Берил се обади на Бъз Бейлман — отвърна той и се засмя. — Нали ти казах, че е гениална — и се приближи до Даяна. — Ей, телефонът в офиса не спря да звъни цял ден и съм сигурен, че няма да престане и тук. Какво ще кажеш да идем до яхтата за малко?
Когато се качиха на палубата, небето беше вече с тъмно виолетовия цвят на индиго. Светлините покрай широкия залив на Малибу светеха като блестяща огърлица в сънливите низини. Даяна се замисли за Ясмин и техния следобед, прекаран тук, и потръпна леко. Още чувстваше устата си отвътре преситена и подута от мускусения вкус на другата жена. Мисълта, която плуваше в тъмните води на съзнанието й, откакто позволи на Ясмин да я прелъсти, започна да се надига към повърхността. Да можеше само да я улови! Замисли се и за Крис, горкият нещастен Крис. Беше й се обадил от… къде беше? От Денвър? Или от Далас? Не можеше точно да си спомни в момента. А и всъщност нямаше значение, младежите бяха едни и същи навсякъде, където и да отидеше групата — както и залите, осветлението, обемистата апаратура. И ръкоплясканията, все по-гръмки и по-гръмки, докато феновете се стичат по вече претъпканите пътеки между редовете, вдигнали ръце нагоре с показалци, сочещи към тъмнината на нощта: „Номер едно, номер едно, номер едно“.