— Дори не знаех, че имаш телефон на яхтата — рече Даяна.
— Той е само за спешни случаи.
Тя се надигна на лакът.
— Добре ли е Скайлър?
— О, да. Не се безпокой за него.
Трудно беше да се види лицето му в мрака. През страничния прозорец на каютата се бе промъкнал блед лъч светлина и се разхождаше по бузата му в такт с вълнообразното поклащане на закотвената яхта. Ала не достигаше до засенчените му очи.
— Нали го знаеш какъв е Скайлър. Понякога се разтреперва от най-малкото нещо.
— Рубънс — продължи бавно Даяна; някакво неприятно предчувствие се промъкваше в нея, — какво е разтревожило Скайлър сега?
Тя сложи ръка върху гърдите му.
— Викали са го в полицията да разпознае труп — отвърна Рубънс без следа от вълнение в гласа. Беше станал отново същият, когото външният свят познаваше.
— Чий труп?
— Бил е намерен в багажника на кадилака на Скайлър — продължи Рубънс, сякаш не бе чул въпроса й. — Някакво дете мернало колата в пущинака отвъд реката в Ню Джърси, на едно от ония бунища, които зариват с отпадъчни материали, за да строят наблъскани една до друга къщи, които днес вървят по осемдесет-деветдесет хиляди.
— Но кого са намерили, Рубънс?
— Детето явно нищо не е подозирало, но кучето му не се отделяло от колата, непрекъснато лаело и драскало отзад — изглежда разказът му доставяше удоволствие и Даяна разбра, че няма да й каже чий е трупът, докато не стигне края на историята. — Едва тогава детето забелязало, че капакът не е затворен. Нали знаеш, децата са любопитни като жените, та и това дете не се сдържало, погледнало в багажника и повърнало върху адидаските си.
Макар и ядосана, Даяна потръпна.
— За бога, Рубънс, кой е бил вътре?
Тя силно натисна с длан гръдния му кош, сякаш този физически натиск щеше да го подтикне да й отговори веднага.
— Ашли — отвърна той бавно. — Ашли, сгънат на две, с дупка от куршум в тила и почти никаква кръв наоколо. Било извършено много професионално, казали ченгетата на Скайлър.
Тя разбра за какво говореше. Отвори уста в тъмнината, за да каже още нещо, но мигом я затвори. Изведнъж пред очите й изплува лицето на Мейър и отново чу думите му, толкова отчетливо, сякаш беше до нея в каютата на поклащащата се яхта: „Трябва да спасиш Рубънс от него самия. Той се учеше прекалено добре.“ Ясно виждаше сериозния му поглед, но си спомни и златния проблясък на усмивката му. Това беше усмивка на човек, който се сдобива с всичко, което поиска. И сега, когато се обърна да погледне полускритото лице на Рубънс, видя същата усмивка, само дето в съзнанието й тя бе допълнена със златен блясък.
— Ти нали ми каза, че Ашли спечелил много нови приятели? — бавно заговори Даяна и бутна с пръст върха на носа си на една страна.
— Да.
Тя не сваляше поглед от лицето му.
— Но не те са го убили, нали?
Двамата се гледаха в очите. Даяна си спомни още нещо от срещата си с Мейър, „Ще го обичам, каквото и да се случи“, беше му казала тя. А Мейър, който я беше наблюдавал по същия този начин, по който я наблюдаваше сега Рубънс, й бе отвърнал: „Надявам се да имаш силата да издържиш до край.“ С погледа си тя искаше да внуши на Рубънс да не я лъже, защото знаеше, че ако го направи, беше много вероятно никога повече да не му вярва.
— Не — отвърна той след малко. — Не, не са го убили те.
— Той е намерил това, което ти искаше да намери.
— Той беше малък, алчен мръсник — с леден глас рече Рубънс.
— Но той ти беше и приятел… дългогодишен приятел.
— Приятелите изчезват по странен начин, когато те видят с много пари. Съвсем скоро ще разбереш за какво говоря.
— Скайлър знае ли какво си направил?
— Той ми помогна да изработя номера.
— Но ти изпрати него в Ню Йорк.
Рубънс сви устни.
— Ченгетата смятат, че Ашли е убит от шайка престъпници. Така смята и Скайлър. Така смятат всички — погледът му беше много напрегнат. — Така смяташ и ти.
— Нищо ли… абсолютно нищо ли не чувстваш към Ашли?
— Чувствам само, че си получи заслуженото. Дадох му възможност да бъдем квит и да се измъкне чист, без да вдига много шум, ала той не ме послуша. Беше прекалено алчен и мислеше, че ще може да ме надвие.
— Никой не може да те надвие, така ли е, Рубънс?
— Никой не може да ме надвие — прошепна той, протегна ръка и я притегли към себе си, плът до плът. — А сега никой не може да надвие и теб.