— Понякога се чувствам по-висока от всички хора — рече Даяна мечтателно.
— Я ми кажи — продължи Мейър, — според теб, ти ли си се променила или хората около теб?
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Ами например лимузината, с която дойде — ръката му пусна за миг нейната, за да направи неопределен жест към входа на гробището. — Преди шест месеца ти не разполагаше с нея… не можеше да я получиш, прав ли съм? — Той кимна. — Така. А сега я имаш, защото си по-различна ли или защото тези около теб те възприемат по-различно?
Даяна го погледна.
— Има ли значение?
— Само за теб, Даяна.
Тя сведе поглед към букета, който й бе дала Марго. Наведе се и го положи върху гроба. Когато се изправи, почувства леко замайване.
— Какво ли е това чувство — попита Мейър, — да полагаш цветя върху празен гроб?
Той протегна ръка и успя да я хване, за да не падне. Тя се облегна на нето — независимо от болните си крака старецът стоеше непоклатим като скала и я държа, докато дойде на себе си.
— Какво искаш да кажеш? — заговори Даяна. — Аз бях на погребението на Маги и видях…
— Видяла си празен ковчег, спуснат в земята — спокойно я прекъсна Мейър. — Твоята приятелка Маги не е била вътре.
Даяна и не помисли да поставя под въпрос казаното от него.
— Тогава къде е?
— В Ирландия — Мейър здраво държеше ръката й. — Погребана е в родния си край.
— Но Маги е родена в Сейнт Мери, Айова — рече Даяна.
— Не родена, а отраснала там. Тя и сестра й били доведени тайно от Северна Ирландия, веднага след като били родени. Тук били настанени в подходяща семейна среда и…
— Но защо?
— Истинското им фамилно име е Туми — отвърна Мейър и замълча за малко. — Не ти ли звучи познато?
— Почакай — Даяна върна мислите си към разговора с Мариън. Тогава той изглеждаше развълнуван и тя го бе попитала за причината. „Това злощастие в Северна Ирландия“: Нали така се бе изразил? — Не се ли казва Шон Туми патриархът на протестантите в Белфаст?
Мейър кимна.
— Същият. Маги беше негова внучка.
— Боже мой! — възкликна Даяна. — Какво говориш?
— Не вадя никакви заключения — отвърна с равен глас Мейър. — Оставям на другите да го правят. Аз само ти казвам какво научих. Нали това е част от сделката ни?
— Но Мариън ми беше споменал, че Шон Туми бил наредил на англичани и протестанти заедно да нападнат онзи католически район в Белфаст, как му беше името?
— Андитаун.
— Да, Андитаун. И това било…
— Две седмици, плюс-минус няколко дни, преди да бъде убита приятелката ти.
Даяна се обърна да си върви.
— Трябва да отида в полицията.
Но Мейър я хвана за ръката и я спря. Обърна я с лице към себе си и рече:
— И какво ще им кажеш?
— Същото, което научих от теб — тя оглеждаше безизразното му лице. — Или нямаш куража да потвърдиш пред тях?
— Успокой се — каза Мейър. — В случая това няма нищо общо с мен или с теб — той я притегли по-близо до себе си; използва и бастуна, за да подсили думите си. — Добре, да речем, че ние двамата отидем в лосанджелиската полиция и им разкажем всичко това. Ти можеш ли да допуснеш, че Шон Туми е прехвърлил тук внучките си без знанието на американското правителство? Смяташ ли, че то ще позволи случаят да бъде изнесен в пресата? — и тъжно поклати глава. То никога няма да разреши да се отвори гробът. Никога — Мейър сложи ръка на рамото й. — Даяна, тази информация е само за теб и за никого другиго. Обещах да ти помогна да откриеш кой е убил приятелката ти — нищо повече.
— Но не си го направил още.
Мейър пъхна листче в ръката й и захлупи пръстите й върху него.
— Когато ти се удаде случай — рече той, — виж се с този човек.
После се наклони към нея и я целуна по бузата.
Тя не можа да се сдържи — отиде при Боунстийл. Той, разбира се, беше скептичен.
— Трябва да ми кажеш откъде идва тази информация.
— Не мога, Боби — разпери тя ръце. — Моля те, не настоявай.
— Слушай какво…
— Не, ти слушай. Или ще повярваш, или не и точка по въпроса.