Но ръкоплясканията вече се надигаха и гръмнаха до ураганна буря, когато червените надписи запълзяха по екрана. Публиката започна да става. Първо някъде от средата на огромния, претъпкан салон, после по един отвсякъде, докато накрая всички бяха на крака и ръкопляскаха неудържимо. От тук от там се разнасяха и ясни, пронизителни подсвирквания. Салонът се тресеше.
Времето, както бе предвидил Рубънс, беше седмицата преди Коледа. Мариън бе предоставил филма навреме и „Хедър Дюел“ щеше да се прожектира тук, в „Зигфелд“ на 54-та улица западно от Шесто Авеню в Ню Йорк в продължение на една седмица с предварително запазени места.
Това беше прожекцията за отбраната публика на Ню Йорк и за националната преса. Рубънс беше уредил „Туентиът“ да изпрати със самолет подбран екип от най-влиятелните критици и журналисти на Ню Йорк, които да присъстват на прожекцията и на приема след това. Но предвидливо бе задържал за себе си сто билета. Висшата администрация на студиото напразно настояваше да ги вземе, за да ги раздаде на подчинените си, които обаче никога не идваха — предпочитаха да ги дават на секретарките си. Беше уредил също Берил да пристигне две седмици по-рано, за да подготви местна реклама по трите най-известни радиостанции, като им раздаде и билети.
Сега той събираше плодовете. Една публика от индустриалци е неотзивчива — това е общоизвестно, ала Рубънс беше заложил на инстинктите на зрителите. Нещо, което се считаше като ужасно рисковано хвърляне на зара, защото всеки знаеше каква е целта му. Той, Мариън и Берил бяха имали разговор точно по този въпрос още преди около месец. След като изслушал замисъла на Рубънс, Мариън отначало се възпротивил. Но пък от друга страна той е най-вътре в сценария и, както убедително изтъкна Рубънс, затова не може да погледне обективно на ситуацията.
Накрая Мариън с неохота отстъпил.
— Оставям проклетия си живот в ръцете ти — рекъл той и станал да си върви. — Сега знам как се е чувствала Мария-Антоанета на път за гилотината.
Рубънс потупал Мариън по гърба, прегърнал го.
— Така ли ни възприемаш, приятел? Като революционен съвет? И то след това великолепно постижение, което направи? Боже мой, човече, ти ще… ние всички ще превърнем този филм в най-голямата златна мина на всички времена! — Рубънс стиснал Мариън за рамото. — Имай вяра в мен. Още не сме допуснали да се проваляме един друг, нали? И няма да го допуснем. Давам ти дума.
Сега, докато слушаше залпа от бурни ръкопляскания на публиката, Даяна си мислеше, че до този момент Мариън не е бил напълно убеден. Колебаещ се — да. И то дотолкова, че да даде съгласието си на Рубънс. Но Даяна беше сигурна, че до тази вечер в сърцето на Мариън са кипели съмнения, разяждали са го. В края на краищата това е Америка — неговото огромно изпитание. Ако се окажеше провал… Тази вечер лицето му се разливаше в усмивки.
Даяна беше застанала между двамата — Мариън и Рубънс. И сякаш чувстваше присъствието им само чрез някаква призрачна нишка, като че ли се намираше в къща на духове и се ръкуваше с призраци. Единственото действително нещо за нея беше този водопад от шумове, който се лееше проглушително в кинотеатъра и не спираше да ехти, докато тя слизаше от сцената и, тръгвайки по дългата пътека между редовете, се обърна да ги погледне.
Чу да се извиква името й и извърна глава. Но то не бе изречено от една уста, нито от две или три. Стори й се, че цялото множество я викаше по име и в този обединен повик името й, тъй познато през целия й живот, сега прие ново значение, нова форма и съдържание, придобивайки едва ли не плътност, която увисна във въздуха.
Тя оглеждаше очите им и съзираше в тях израз, който беше неповторим. По всички лица, облени от светлина или потънали в сянка, удължени или топчести, пъпчиви или изваяни, бе изписан един и същ израз, който ги уеднаквяваше в този момент, сякаш някакво знаме ги покриваше, сливаше ги в една цялост с едно съзнание, едно сърце, една мечта. И с вълнение, по-силно от всеки друг път, разбра, че тази мечта е самата тя.
Даяна вдигна високата яка на дългото си палто от канадски рис, което й бе купил Рубънс, събра устни и изпусна топъл дъх. Облачето, в което го превърна студеният въздух, увисна за момент пред лицето й, преди да се стопи в нощта.
Тук, в Ню Йорк наистина се чувстваше, че е Коледа. Гирлянди от светлини украсяваха Шесто Авеню, а на север бледите сухи клони на дърветата в Сентръл Парк наподобяваха призрачни метли, които яростно се опитваха да пометат тъмата или студа.
Нямаше памучни тениски и гуменки, които шестват по Сънсет през декември, нямаше открити спортни коли, нито сърфове, понесени към лагуната.