— Като малка — продължи Даяна, — когато ме обземаше тъга, отивах в Планетариума и наблюдавах появата на звездите. Денят преминаваше в нощ, но преди това, в здрача, силуетите на града се очертаваха върху целия купол. После падаше нощта. И оставаха само звездите.
Наред с това Даяна си спомни за едно друго време, но им разказваше този спомен, защото нямаше да издържи да им говори за другия.
— Нищо подобно не мисля — каза Рубънс, сякаш не бе изминало никакво време от въпроса на Даяна.
— Като някой от онези стари филми, разпаднал се целият в огъня. Пламъкът свива всяко парче от лентата, докато го превърне в пепел, която литва и от най-малкия полъх на вятъра — тя обърна лице към Рубънс и му се усмихна с призрачна усмивка. — Така става с всички нас, Рубънс, нали? — този път лицето й грейна в усмивка. — Всъщност, знаеш ли, всичко е една измишльотина, фантазирана от някой посредствен сценарист в Холивуд, полупиян от това, че пише по дузина сценарии на година — Даяна събра устни. — Сега това няма значение — ала разтуптяното й сърце подсказваше противното.
— Ние затова минаваме от един сценарий на друг, без да се замисляме — вметна Мариън.
Даяна мушна ръце между дланите му и го целуна по бузата.
— Виждаш ли го какъв е, Рубънс? Толкова е сладък на фона на всички тия бръщолевения. И толкова е интелигентен.
— О, да. Гений, няма що! — въздъхна Мариън. — Но ти не схвана смисъла на думите ми. Изглежда ние все някак пропускаме човешкия фактор, един елемент, който трябва да ръководи цялата дейност. Но явно, че не се научаваме как да се справим с излишната слава. Започваме да се отдалечаваме от повечето хора и това само ни кара да се чувстваме по-надменни. То се подхранва от само себе си, нали разбирате? Всички ние в сърцата си сме едни злобни бебета — все се бунтуваме, все отстояваме независимост, каквато като деца не сме имали — Мариън хвърли поглед към двамата, странно изражение се четеше по лицето му. — Психиатрично празнословие, не мислите ли? — но очевидно той не мислеше така. — Затова всички сме такива копелета накрая… както хубавичко ми натякваше бившата ми жена. Ама нали и тя не беше по-различна, та най подир престана — той се разсмя. — В известен смисъл това дори е забавно. Аз съм такъв проклет ленивец вкъщи. Но в работата това не върви. Театърът въодушевява извънредно много — абсолютно нищо не може да се сравни с изпълнението на живо. След време обаче той става изключително самообслужващ по някакъв начин. Той е много здраво изплетен, много структурен, разбирате ли? И много изолиран. Започна да става прекалено удобен, нещо като ниша и аз взех да откривам в себе си леност, която презирах. Открих също, че вече не работя с пълна газ, макар доста дълго да се заблуждавах, че всичко е наред. За мен филмовият свят винаги е бил нещо като гигантска цялост, която, само поради размера си, е плашеща — той изсумтя. — И идването и Холивуд в противовес на Ню Йорк беше още едно сътресение. Израснах в тъмнината на театъра, наблюдавайки измислени мъки. Да отида да работя там беше равносилно да изкача планината Олимп.
— Предполагам, че сега — каза Рубънс — ще ни кажеш, че копнееш да се върнеш в ония пасторални дни, когато си бил директор на театър и си печелил, колко, по сто лири на седмица. Добра, почтена работа — гласът на Рубънс тежеше от сарказъм. — Хм, връщане на сушата, приятелю, нали това е? Да окъпеш още веднъж ръце в светлините на рампата.
— Господи, не! — засмя се Мариън. — Вече не бих се върнал и за тонове китайски чай или, за да бъда по-съвременен, за всички въглища в Нюкасъл — той поклати глава. — Не, мисля, че човек може да намери пасторалност само в детски книжки като „Вълшебникът от Оз“. Или, забележете, в книжки, писани от американец. Никакви такива като: „О, лельо Ем, никъде не е като вкъщи!“ от нашата „Алиса в страната на чудесата“ или като суровия протестантски морал там.
— Не, разбира се — засмя се и Рубънс. — Англичаните са прекалено склонни към този род праведност и тесногръдие.
— Адски си прав!
Даяна се измести напред в седалката, когато колата излезе от северната част на парка.
— Алекс — леко задъхана рече тя, — недей да завиваш още.
— Накъде да карам, госпожице Уитни? — той я гледаше в огледалцето за обратно виждане; очите му бяха тъмни и непроницаеми.
— Продължавай на север — отвърна Даяна, — мини покрай 116-та и после се върни по Пето Авеню.
— Какво си намислила? — заинтересува се Рубънс.
— Нищо — каза тя, без да обръща глава, само стисна здраво металния ръб на затворената отново стъклена преграда. — Все едно, че нищо не съм казала.