Тази вечер усмивката не слизаше от лицето му. Нито веднъж не бе споменал името на Монти; не беше отишъл и на погребението му. Но беше пратил цветя с кратка бележка. Вдовицата на Монти я беше прочела, движейки беззвучно устни. После, отправяйки поглед право в Даяна, беше скъсала картичката на дребни парченца.
— Рубънс беше прав за рекламата — говореше й сега Спенглър, след като се отдалечиха от огромния плакат.
— Той почти винаги е прав — отвърна Даяна. — Много скоро сам ще се увериш.
— Да, да, знам. Вече съм го чувал.
— Но невинаги това, което чуваш, е истината.
— Всеки рано или късно се срутва.
Тя се извърна и застана лице в лице с него.
— Държа да ми дадеш по-ясно обяснение на тази забележка.
Спенглър вдигна ръце с дланите нагоре и лъчезарната му усмивка озари всичко наоколо.
— Ей, я стига. Не знаех, че толкова лесно се впрягаш. Това беше най-обикновена забележка. Нищо повече — усмивката му стигна до ушите. — Знаеш ли, тази вечер е решаваща за теб. Не можеш да бъдеш прекалено предпазлива.
— В смисъл?
Той сви рамене, сякаш искаше да каже: „Не взимай нещата толкова на сериозно.“ Ала двайсет и четири каратовата му усмивка беше достатъчно доказателство за сериозността му.
— Ти го изкарваш нещо повече от човешко същество. Това може да стане опасно. Такъв беше смисълът на думите ми. И той греши, както всички ние. Ти отдаваш цялата си вяра на едно място — и пак сви рамене.
— Знаеш ли — заговори тя многозначително, — мислех, че си забравил онзи случай.
Спенглър потри ръце една в друга.
— Не съм го забравил. Но това не значи, че съм се изплашил от Рубънс. Той не е толкова зъл.
Тогава и Даяна се засмя, вдигна ръка и го докосна по бузата.
— Нито пък ти — каза тя тихо и се отдалечи.
Приемът беше в разгара си и тя веднага бе увлечена от вихъра му. Сякаш някакъв гигантски юмрук и стисна и я понесе от човек на човек, от група на група, а всички те като че ли бяха надянали маски, минаваха като пред жури, което всеки момент щеше да се произнесе. Нищо нямаше значение, дори поздравленията.
— Ай, chica, колко си пораснала!
Тя се обърна и видя лице със златиста кожа, посипана с лунички. Косата все още червенееше и, странно, но беше много ниско подстригана по модата. Новото сега бяха мустаците, грижливо подрязани и тънки, които придаваха на подобната на цепка уста още по-злокобен израз. Бръчки, слизащи от края на носа към ъгълчетата на устните, прорязваха това необикновено лице, ситни резки шареха и външните ъгълчета на очите. В очите обаче нямаше никаква промяна — бледосини и безизразни като камъчета под вода, те изглеждаха застинали в това лице, преливащо от чувства.
— Que linda muchacha!9 — каза Орелио и пое ръцете й в своите. Хватката му беше студена и твърда. Даяна почувства силата на специалиста, на професионалиста.
Окейшо се засмя на израза на лицето й.
— Боже мой, ти май не ме помниш!
Очите му така се втренчиха в нея, че когато лицето му се раздвижи и луничавите му плоскости уловиха пръските светлина, сипеща се отгоре, цветът им се отцеди от тях и Даяна потръпна от ужас — имаше чувството, че вижда две дупки, пробити в черепа, в които пулсира влажен мозък.
— Възможно ли е, linda? Наистина ли е възможно?
Мъжът отстъпи назад, без да пуска ръцете й. Беше облечен в жълтеникавокафяв камгарен костюм, очевидно правен по поръчка. Ризата му беше от бледожълта коприна, а връзката — тънка, на райета в жълтеникавокафяво и тъмна охра. В бутониерата си бе забучил жълт карамфил. През цялото време до него стоеше висока, слаба блондинка с тоалет от сатен в прасковен цвят, който откриваше издутите й гърди малко повече, за да бъде съвършено изискан. Жената държеше в ръцете си с дълги лакирани нокти наметка от лисица и червеникавокафява чанта от гущерова кожа.
— Кой знае — говореше Окейшо и прокара къс, дебел пръст по безукорно равните си мустаци; лицето му доби тъжен израз, — може би и времето е изиграло роля. Преди колко години беше — щракна той с пръсти — чакай да помисля… дванайсет. Нали така? Да, да, много добре помня. Дванайсет години. Запознахме се в един забутан извън центъра ресторант. Не си ли спомняш, chica? Тогава беше толкова млада. И беше с някого. Чакай да се сетя как му беше името. Да ти кажа право — този път по лицето му се изписа раздразнение — за нищо на света не мога да си спомня името…