— Бейба.
— Да! — отново щракна с пръсти той. — Да, точно така! Е, значи си ме запомнила в крайна сметка — мъжът леко се поклони. — Много съм поласкан — изведнъж униние помрачи лицето му. — За жалост, така и не можахме да станем близки приятели с него, както ми се искаше — той вдигна показалец. — Но още тогава, linda, бях готов да твърдя, че си родена за големи неща. Да, сериозно. Ти имаше вродени качества. И не знам как да го кажа, особено на английски… Ако се бяхме сближили повече, ако бяхме прекарали повече време заедно… Така се радвам за теб! — мъжът взе ръцете й, поднесе ги към устните си и ги целуна. — Блестящо изпълнено, linda! Наистина!
— С какво се занимаваш сега? — почти се задави от думите си тя.
— Държа специализирана консултантска фирма — устните му се разтегнаха като в усмивка и дългите му жълтеникави зъби проблеснаха. — Имам един-единствен клиент, представи си — кметът на Ню Йорк — той отметна глава назад и се разсмя пискливо като папагал. — Трябва да се отбиеш в офиса ми, докато си тук. Да, да. Много държа. Да видиш как работя. Аха! Сигурен съм, че ще бъдеш очарована, chica, казвам ти! Но ето че те викат вече. Предполагам, че важният бизнес е в ход. Хайде, тръгвай. Ще ти се обадя, преди да си тръгна — той й прати въздушна целувка. — Adios, linda — и поклати глава, след като Даяна се обърна и потъна в гъстата джунгла от потни тела.
— „Даяна Уитни излъчва от екрана магия, която в днешно време рядко се среща във филмите. Нейното изпълнение е изумителна смесица от загадъчност, чувственост, уязвимост и — съвсем не парадоксално — …“ Боже мой!
— Продължавай, де — подкани я Рубънс. — Какво още пише „Таймс“?
— Все от този род — отвърна Даяна, леко развълнувана. — Господи!
— Добре — засмя се Рубънс, — няма ли да прочетеш още нещо и за нас? Дори и Алекс е на нокти от нетърпение.
Тя вдигна поглед над списанието и видя тъмните като маслини очи на телохранителя в огледалцето за обратно виждане.
— Гледай в пътя, Алекс, ако обичаш. Сега не е време да се нахакаме в някого пред нас.
След това отново започна да чете:
— „Външно погледнато имаме един доста откровен разказ за политическо отвличане. Сама по себе си темата е навременна, но имайте предвид, че в същността си филмът не е приключенски екшън. На места веднага може да се направи асоциация е «Апокалипсис сега» на Франсис Копола например. Само че там, където господин Копола не е успял да оголи героичната фасада на войната, за да ни покаже нейните вътрешни механизми, Мариън Кларк, който е съавтор заедно с Мортън Дъглас на сценария на «Хедър Дюел», ни разкрива пласт по пласт работещата като часовник организация на тероризма, както и нейния плашещ облик. И все пак, без многоизмерната интерпретация на госпожица Уитни в главната роля, филмът едва ли би имал успех. Защото тя е един постоянен център, който трябва да издържи на водовъртежа от насилие. Ако тя не е убедителна, то, казано буквално, филм няма. И благодарение на нейното изпълнение, което приковава вниманието, филмът успява да постигне истинско величие…“
Даяна остави списанието да падне от скута и върху килимчето на лимузината. Облегна глава назад и загледа светлините на Манхатън, премигващи отстрани с ленив блясък, който постепенно добиваше форма на златна статуетка с непорочни, сключени ръце. Тя оживя зад клепките й. Скоро, помисли си Даяна, ще оживее и пред тях.
Моника умираше. Страдаше от болест с много дълго име. Даяна чу върволица от думи, изречени на характерния медицински език, и нищо не разбра. Със същия успех докторът можеше да й говори и на марсиански. Любимият начин за изразяване на всички доктори, разсъждаваше тя. Те се чувстват далеч по-застраховани, когато никой не разбира какво казват; така възможности да бъдат съдени за професионална небрежност намалява.
Ала Даяна успя да разбере едно — майка и беше болна от нещо като рак, само че по-лошо. Какво ли може да е по-лошо от рак, питаше се тя. Болест без лек. Нямаше лек за болестта на Моника. Тя беше прогресивно дегенеративна.
— Разбрах, че не сте виждали майка си от няколко месеца — каза младият, гладко избръснат лекар. Имаше изкуствената усмивка на стюард в самолет и хлътнали като на ветеран от войната очи. Често въздишаше, когато мислеше, че никой не го наблюдава. — Вижте, не искам да се стреснете, когато я видите. — Двамата спряха пред затворената врата на болничната стая на Моника. — Тя е много променена, затова се подгответе и гледайте да не се плашите.