— Не — излъга Даяна. — Не много.
Очите на Моника се избистриха и тя отново се усмихна.
— Това е добре — прошепна тя. — Сега ми стана по-леко. Опасявах се, че… — погледът й се закова в очите на дъщеря й. — Впрочем продължавам да се опасявам и досега.
Даяна се наведе и целуна майка си по устата.
— Веднъж татко сподели, че много те обича.
Очите на Моника се отвориха широко.
— Така ли? Кога?
И Даяна й разказа за риболовната им разходка по Лонг Понд, за времето, за красивия изглед, за звуците и уханията, за опънатото влакно на въдицата, за усещането на подскачащия прът, когато рибата захапе за въдицата при тегленето й от водата.
— И какво ти каза? — поиска да узнае Моника.
— Каза — продължи Даяна — следното: „Да знаеш, че много обичам майка ти.“
Моника изглежда заспа.
— Мамо, мамо? — и Даяна натисна звънеца.
Той звънеше, звънеше, звънеше. Даяна подскочи в леглото, сърцето й лудо биеше. Тя изтри потта от челото си и се обърна да погледне Рубънс. Той лежеше до нея и спеше.
Телефонът продължаваше да звъни. Даяна погледна часовника до леглото. Светещите цифри тъкмо се изместиха на 4:12. Сутринта ли?
Тя посегна механично към телефона.
— Ъ-ъ-ъ-ъ…
— Какво?
— Хъ. Даян…?
Тя потри очи.
— Крис?
— Ъ-ъ-ъ…
— Крис, ти ли си?
— Даян, Даян, Даян… — гласът беше пресипнал, неясен.
— Крис, по дяволите, къде си?
— Хмм-ъ-ъ-мм…
— За Бога, Крис…
— … ю Йорк…
— Какво? Не те… Ню Йорк ли каза? Тук ли си? Крис!
— Да, да, да.
— Трябваше да дойдеш на приема — и по интуиция. — Тук ли сте?
— Хък-хък-хък — това прозвуча почти като смях. Почти. — Сам, Даян. Съвсем сам.
— И какво, по дяволите, правиш тук? Крис, добре ли си?
— Крия се, Даян. Тук съм инког… — явно не беше в състояние да произнесе думата докрай. Даяна чуваше само дишането му — глухо и неравномерно.
— Крис, кажи ми къде се намираш.
— Ъх-ъх-ъх…
— Крис!
В този момент Рубънс се обърна и се размърда, като че се събуждаше. Даяна стана от леглото и се отдалечи, доколкото позволяваше телефонният кабел, застана с гръб към леглото и сви длан върху мембраната на слушалката.
— Кажи ми къде се намираш. Ще дойда веднага — смразяващ ужас започна да я изпълва, сякаш призрачни пръсти погалиха гърба й.
— отел…
— Кой хотел? — с всеки следващ миг страхът й се увеличаваше. Какво ли се е случило? — Кой хотел, Крис? „Карлайл“? „Питър“? — тя изброи любимите му хотели.
— Хък-хък-хък — отново този звук, наподобяващ смях, но смразяваш, до кости. Успя да назове хотела: — „Ренсълаер“.
— Кой? — почти извика Даяна. — Не знам къде… — ала той беше изчезнал като кълбо дим, размило се във въздуха.
Не си направи труда да извика отново името му. Вместо това прекоси стаята и постави слушалката на мястото й. Обу джинси, напъха ги във високи кожени ботуши, отгоре си сложи пуловер с висока яка. После коленичи до нощното шкафче и извади телефонния указател на Манхатън. Отвори на „Хотели“, прокара пръст по колонките, докато най-сетне откри името.
— О, боже! — възкликна тя под носа си.
Хотелът се намираше на 44-та улица, встрани от Бродуей. Само крачка делеше Крис от бедняшкия квартал. Той нямаше причина да минава оттам, камо ли да нощува. С тези мисли Даяна взе дамската си чанта и тихо излезе от стаята.
В четири и двайсет сутринта централните улици на Ню Йорк изглеждаха широки като булевардите на Мадрид. Градът бе толкова тих, че можеше да се чуе дори светването и угасването на неоновите рекламни табла. Театърът „Фриско“ на Бродуей продължаваше да рекламира двете си пиеси „Широко гърло“ и „Дяволът в госпожица Джоунс“. Оттатък улицата бе изникнала нова сграда е два киносалона близнаци, където се прожектираха предимно филми на испански език. Предната вечер бяха давали „El Brujo Maldito“10 и „Que Verguenza“11.