Бледорозовата светлина на зората докосваше извитите гърбове на сънените вълни. Под плитките им бразди морето все още тъмнееше в сиво. Даяна си помисли за Рубънс, за терористите.
— Моята работа е да се разтварям — прошепна ги. — Това правя непрекъснато, това ме прави щастлива. Както теб музиката, така и мен работата ме поддържа; тя е основата ми, дългата нишка, която прави живота ми цялостен.
Чуваха се само тихите крясъци на чайките, докосващи струните на скръбта.
— Мен ме плаши това, което става в промеждутъка между концертите или записите, Даяна — каза Крис. — В самолета, на летищата, в лимузината, в ресторантите. Тогава единственото, което виждам пред очите си, са тези мънички, гадни, празни мигове и направо пропадам в празнотата. Тогава не знам къде се намирам, накъде вървя, мисля само за това откъде съм — от жалкото, вонящо, приземно жилище в Сохо — той отмести поглед, за да не срещне очите й. — Какво ще стане, ако напусна групата и всичко свърши? Ще бъда отново едно нищо. Кръгла нула.
Чайките в далечината изглежда откриха нещо, може би пасаж риби, плуващи на повърхността, защото изведнъж се оживиха и започнаха да обикалят в кръг ниско над вълните. Виждаше се как отварят и затварят човки, как отмятат назад глави, след като извадят някоя риба от водата.
— Не мисля — подхвана Даяна, — че това е сериозна причина да съсипеш живота си.
Сега чайките приличаха на едно плаващо одеяло, което се издигаше и хлътваше, повтаряйки неволно движенията на морската повърхност. Още по-навътре една платноходка лавираше според посоката на вятъра.
— Виждам… чувствам колко си нещастен. И Тай го вижда. Защо, мислиш, тя се опитваше да се сприятели с мен тия дни?
— Остави я Тай — каза Крис. — Тя просто играе една от своите мисловни игри.
— Тя ме ревнува така, както е ревнувала Маги. Не й се нрави нашето приятелство. Не вярва в него.
— Естествено. Как може да вярва в нещо, което не разбира? И кой би могъл?
— Как да разбирам това?
Крис я погледна.
— Остави Тай на мен.
— Ти се мислиш за много умен — сопна му се Даяна, — но аз не съм убедена, че си наясно кой кого владее.
— Когато става въпрос за проклети жени — впери той поглед в Даяна, — знам как стоят нещата.
— Сигурен ли си?
В очите му се четеше момчешко самохвалство, което още повече подтикна Даяна да го дразни. Толкова ли не можеше да види това, което висеше буквално пред носа му?
— Божичко, понякога ме караш наистина да се чувствам глупак — продължи Крис. — Твоята силна воля ме плаши, хипнотизира ме — той потърка с длани бедрата си. — Когато мисля за жените, с които съм бил… и за онези, за които изобщо не ми е пукало, представям си една безкрайна линия, която може да опаше цялото земно кълбо.
— Крис…
— Ние сме се карали заради теб, аз и Маги. Ние… по-точно аз си обяснявах кавгите с различния начин, по който двамата те възприемахме — очите му като че ли се отдалечиха от нея, хлътнаха някъде в миналото. — Маги виждаше какво става, дори когато ти и понятие си нямаше. Не, не ме прекъсвай! Нямам достатъчно смелост да започна отначало — въздъхна Крис дълбоко. — Знаех, че ти не предполагаш нищо, но предпочетох да си остане така, защото започнах да разбирам, че отчасти това ме привлича. Исках да бъди с теб все по-често и по-често. Така беше отначало и това ме объркваше. Ти не беше, ти не трябваше да бъдеш като останалите — той махна с ръка, списвайки дъга на фона на хоризонта. — Жените. Всички те са жадни за власт — колкото повече, толкова по-добре. И дори се съревновават помежду си — аз имам повече пласт от теб, ето на. Но с теб за пръв път се чувствах… Просто исках да бъда с теб. Това ме плаши. Продължава да ме плаши по някакъв начин, защото не мога да си го обясня. Нямам предвид да сме заедно в леглото, а просто… нали разбираш… просто да сме заедно — очите му като че ли се съсредоточиха в пространството между тях. — Ако в това е въпросът, можем да го направим още сега… нали разбираш… ей там на брега, където никой няма да…
— Крис, недей — тя сложи ръка върху неговата. — Аз…
— Сигурно си мислиш, че това, което се случи с Найл, ще се случи и с мен, нали? Предполагам. То се чете в очите ти. Само че грешиш. Да, такъв е краят… като на Джоплин, Джон, Хендрикс, Джим Морисън. Но има и други като Мъди Уотсър и Чък Бери, които продължават, без и да помислят за оттегляне или смърт и които не изгоряха на трийсет и три. Аз няма да умра… Знам какво става… не съм чудовище…