— Но не е само това причината, нали, Крис? — разтърси го тя.
Очите му отново се затвориха. Той тежко се облегна на нея, сякаш силата му изведнъж се оттече от него.
— Изморен съм, Даян… толкова съм изморен…
Тя го удари през лицето.
— За бога, Крис, събуди се! — отново го удари силно. — О, Господи, не заспивай! Говори ми, Крис, говори ми!
— Какво?
— Каквото и да е! Крис! — отчаяно затърси тема. — Разкажи ми как умря Джон.
— Джон! А? — отвори очи и я погледна със стъклен поглед. Главата му клюмаше, сякаш току-що се бе върнал от тридневен запой. — Джон?
— Да, помниш го. Джон, твоят приятел Джон. Той умря. Крис! — отново го удари Даяна; изправи го на крака, пъшкайки от тежестта му.
— Ммм, общоизвестен факт — гласът му бе хрипкав. — Всички вестници писаха. Ченгетата не ни оставиха на мира цели три седмици — изпод полуотворените му клепачи се виждаше само бялото на очите му. — Докато един ден Найджъл предложи да изнесем възпоменателен концерт в памет на Джон. „Ще го направим в парка «Вондел» в Амстердам“, рече той. „Тъй разпитите ще престанат, а и ние ще се махнем от тук.“
Клепките му потрепнаха и Даяна отново го зашлеви по бузата, явно доста силно, тъй като първо място то побеля, после се зачерви от прилива на кръв.
— Само… само че идеята не беше на Найджъл. Съвсем не. Беше на Тай. Изобщо всички значителни идеи бяха нейни. В крайна сметка така излиза — той се закикоти. — Ама тя използва Найджъл така, както използваше и Джон. Също като Делфийска пророчица. Защото знаеше, че ние няма да приемем предложение от нея. Ама ако си мислим, че е от Джон… — засмя се и заудря глава в рамото на Даяна. — Божичко, колко беше права! Кучката му с кучка! Имаше правилни преценки, така е. И ние се хващахме… страшно се хващахме.
— Значи направихте концерта в Амстердам.
Крие кимна.
— Имаше знамена с лика на Джон. Пустите му лозунгаджии крещяха из улиците часове след концерта само неговото име — той подсмръкна. — След това всичко се уталожи… точно както Найджъл, по-точно както тя беше казала, че ще стане. Ченгетата ни зарязаха и тръгнаха да преследват „Бийтълс“ или някой друг състав. Знам ли кой?
— А Джон беше мъртъв?
— А, да, Джон. Моят добър приятел Джон. Моят колега — гласът му бе изпълнен със сарказъм. — Шантавата ни група за малко да се разбие заради него. Непрекъснато ни държеше нащрек, това момче, с вечните си заповеди и с неговите… Господи, за нищо не можехме да разчитаме на него! Накрая се наложи да наемем професионален борец, който да го домъква за репетиции и концерти. Но не му казахме истината. Не смеехме. Щеше да се запилее нанякъде и да се скрие от всички ни. Не, не. Обяснихме му, че сме му наели телохранител, защото е станал голяма звезда. Драго му стана на нашия Джон, о, да, наистина. Покани го да живее при себе си. Ако не бяхме… ако той не беше умрял, кой знае къде щяхме да сме сега. Глупак такъв! — Крис заклати глава като ранен звяр. — Проклето глупаво копеле! Знаеш ли, съставянето на групата беше негова идея в началото. Да. Джон беше страхотен гений в много отношения. Не като Найл, забележи, който правеше всеки буламач да звучи като симфония. Не така. Джон умееше да аранжира музика. След това се покриваше и дори Тай не знаеше къде е… Джон взимаше песните ни — на Найджъл и моите — и ги превръщаше във вълшебство. Не знам как го правеше… Бог ми е свидетел, че не бях сигурен дори как Найджъл и аз успявахме да създаваме песните си. Но те двамата се мразеха, разбираш ли? Найджъл и Джон. Като котка и мишка бяха — той се опита да вдигне поглед към Даяна, но не успя. — Е, невинаги, де. В ония години аз бях спойката, която сплотяваше групата, посредникът между двама тъпаци… ала бях също и причината те да се мразят. Джон ме ревнуваше, задето пишех музика с Найджъл. Тормозеше ме до такава степен, че веднъж реших да опитам с него — Крис отново заклати глава. — Нищо не се получи. Той рева три дни… затри се някъде, та трябваше да отложим двудневно пътуване в края на седмицата. Голям номер. Можеш да си представиш реакцията на Найджъл. Не е ли на път, Найджъл все едно е мъртъв. Винаги съм мислил, че Найджъл по-скоро мрази слабоволието на Джон. Джон току ще напише някое свое парче и в повечето случаи ще е отишъл в студиото преди всички нас. Ще ни погледне с мечтателно–наивния си поглед като дете и ще каже: „Ето нещо за вас.“ Ама не можеше да изсвири една нота… Беше с две леви ръце в някои неща — Крис заговори с по-тих глас. — Загубваше самообладание и почваше да циври, стискайки здраво тъмночервения си гибсън13, сякаш беше любимото му мече. Тогава Найджъл се обръщаше и казваше: „Исусе Христе, някой да вземе и да го измете от тук.“ Разбира се, Тай беше тази, която влезе под кожата на Найджъл. Струва ми се, че той просто не можеше да проумее как може тя да живее с Джон. Бяхме на турне в Мюнхен, когато тя за пръв път се появи и то зад кулисите. Никой нямаше представа как е успяла да заобиколи охраната. Но тя имаше много приятели, а в Германия поне това стига, за да проникнеш където си искаш… И веднага се лепна за Джон. Е, не беше толкова чудно всъщност. Джон беше красив тъпунгер. Все си имаше неприятности с мъжлето на някоя кукличка. Кой знае колко негови деца растат сега по света, ха-ха-ха! Достатъчно беше да мигне с дългите си клепки и кукличките се размазваха. Не че и ние, останалите от групата, не се забърквахме в подобни каши. Джон обаче… е, той беше по-особен случай. Ала и Тай беше специална по свой начин и тя беше първата… и единствената, която се нанесе да живее при него. Един ден минах край апартамента на Джон. Валеше гаден дъжд… беше студ, кал — ужас. Заварих го проснат по лице в калта пред тях. „Ей, приятел, викам, какво се е случило?“ И си мисля, че са го пребили от бой, за да го ограбят. Но нищо подобно. Пребит, но от Найджъл. „Божичко! И какво, по дяволите, му каза?“, попитах го. Той ме гледаше с доста овчи поглед. „Не очаквай да ти кажа“, отвърна ми. „По-разумно е да ми кажеш, приятел“, настоях аз, „не искам да го чуя от него“. Тогава той кимна и аз го извадих от локвата. Тай не си беше вкъщи; аз се настаних пред камината, загледах се в огъня и се топлех. Освен всичко Джон не можеше и минута да седи на едно място. И тогава взе да се разхожда нагоре-надолу из стаята и то толкова бързо, че малкото му кученце ирландска порода си разтегна врата да го наблюдава. И при всеки шум от улицата подскачаше на метър от пода. „Най-добре е да почнеш да говориш, рекох му, преди да си получил нервно разстройство.“ Той се доближи и се надвеси над мен. По лицето му отгатнах, че не ми готви нищо приятно. „Страх ме е да ти го кажа“, подхвана той, „страх ме е, защото ще ме намразиш така, както ме намрази Найджъл“. И изведнъж се разплака. „Не можех да крия повече, Крис. И без това всички са против мен. Но ако и ти…“, зарови глава в ръцете си, „не знам какво ще правя.“ Аз взех ръцете му в своите. „Не се тревожи, друже, нищо не е в състояние да разруши добрата ни дружба. Просто не обръщай внимание на тия глупости. Кажи най-после за какво става дума?“ „Споделих, подсмръкна Джон, споделих с Найджъл, че искам да спя с теб.“ Не знам защо сега ме напушва смях… ама тогава никак не ми беше забавно. Ни най-малко. В този момент разбрах, че поне в едно отношение Найджъл е бил прав относно Джон. Защото каквото и да поискаше, той само се пресягаше и го получаваше. Нямаше значение какво е то. Забранено или не, за него не представляваше никаква трудност. В това отношение беше същинско дете. Беше безотговорен, но много талантлив. Започваше деня си с амфетамин, разтворен в чаша джин. После ще смръкне кокаин, ще си боцне малко морфин, ще глътне една-две таблетки ЛСД, а ако няма, тетрахидроканабинол — каквото има под ръка — и може би хапче или две кодеин. Знам, звучи неправдоподобно, че човешкото тяло може да издържи на подобна злоупотреба. Тогава толкова ли е чудно, че го заварвахме в студиото в невъзможност да свири, а само да хлипа. „Преди можех, свирех безпогрешно… слушали са ме. Питайте ги. Не беше ли включено на запис?“, казваше той. Ала в студиото нямаше друг, освен него. После настъпиха дни, когато най-изненадващо той беше този, който ни строяваше в студиото. Ние всички се шляехме насам-натам, а той идваше и за секунди слагаше всичко в ред. Найджъл безкрайно се дразнеше от това. Лицето му побеляваше, той се обръщаше и почваше да удря юмруци в стената. Да. Успя да ни хване цаката, тоя Джон… Но дори и това не попречи на негодуванието ни да се превърне в омраза. А Тай, която винаги беше на линия като гръбнак на Джон, непрекъснато поощряваше самонадеяността му, каквато той никога не би имал, ако беше сам. Тя, мисля си сега, го подкокоросваше дори когато знаеше, че не е прав — само и само да забива все по-дълбоко иглата, която бе вкарала под кожата ни, докато всички ние почнем да се плашим и от сенките си.