Той отвори очи до големината на цепки.
— Джон, да. Смъртта на Джон — дълбока, потръпваща въздишка се изтръгна от гърдите му. — Спокойна смърт и това е. Струва ми се, че накрая Америка го довърши. Бяхме дошли тук на първото си турне през шейсет и пета. Беше зима, помня, адски гадно време. В Англия ние бяхме колоси, а тук, една-единствена радиостанция излъчваше наши парчета, след като пристигнахме в Ню Йорк. Понякога се появявахме в заглавията на пресата, но в повечето случаи се явявахме като допълнителен номер в програмата, който минаваше като първи, докато младежите все още заемаха местата си. Чувствахме се отвратително от това подреждане и от полупълната зала. През цялото турне Джон ревеше, крещеше и бяхме принудени да наемем човек, за да сме сигурни, че няма да офейка. Направи живота ни още по-тягостен. Не искаше и да чуе нито Бено, нито някого от нас, когато го убеждавахме, че именно Щатите са страната, в която можем да добием световна слава, ако се стремим към това. Не ми пука дали ще бъда известен като „Бийтълс“ или „Стоунс“, крещеше той. Но ние знаехме, че не е така. В действителност на него му пукаше и то много. Той просто установи, че мрази Щатите. Мразеше тази страна повече от всичко. Тя беше прекалено голяма, прекалено взискателна, прекалено студена и нехайна, за да почувства, че може да я покори. Най-сетне, за щастие, турнето свърши и ние отлетяхме обратно за Лондон. По време на дългия полет никой с никого не размени една дума. Но бях сигурен, че в главите на всички се въртяха едни и същи мисли. Положението беше станало непоносимо… И тогава, в Англия, се започна… Точно когато смятахме, че по-лошо няма накъде… Джон не спря да дрънка, че не бивало да прави тая група… че сме изопачавали музиката му.
Зъбите на Крис започнаха да тракат и Даяна го извърна към себе си, прегърна го и зашепна в ухото му да продължи разказа си.
— Забравям…
— За смъртта на Джон…
— На Джон… — той закима с брадичка, подпряна на рамото на Даяна. — Беше през лятото. Йън тъкмо се бе настанил в нова къща извън града. В Съсекс. С басейн. Покани цялата група. Това включваше и Тай и тя реши да направи купон. Покани група нейни приятели… такива странни птици и цяла тайфа от театрални хомосексуалисти, танцьори, актьори и какви ли не още. Освен англичани и шотландци, имаше и много германци, шведи и от цялата там арийска група.
Крис отново отпусна глава на рамото й и Даяна трябваше пак да го подкани да продължи и да не заспива.
— Спомням си… на Найджъл направо му призля от педитата. Той никога не е проявявал търпимост към тях. Непрекъснато… спомням си как непрекъснато ги преследваше в Брайтън, когато бяхме малки и нямаше кой знае какво да правим. Безделничехме… — като че ли за миг Крис се отнесе нанякъде, но по всяка вероятност беше свързано със спомена, защото продължи без подканване. — Тогава много пихме, отпуснахме се… просто се изолирахме от компанията… Найджъл се нахвърли върху неколцина от хомосексуалистите и се опита да ги изгони. Джон, разбира се, му препречи пътя… Боже, започна да ги защитава. „О, и таз хубава!“, рече му злобно Найджъл. „Гаден педераст!“ Джон не отвърна нищо, остана на място, поклащайки се леко, а в това време Тай се развика срещу Найджъл: „Това да не е твой купон, та се бъркаш!“ Всичко стана толкова бързо — поклати глава Крис. — Найджъл удари Тай и тя се строполи върху един платнен стол. Тогава Джон скочи върху Найджъл. И като се почнаха… ама така, както само улични биячи могат да се бият. Ожесточен бой… адски ожесточен. „Какво сте зяпнали, бе!“ — изкрещях аз. „Разтървете ги!“ Но никой не помръдваше. Никой не направи нищо. Аз се приближих и издърпах Найджъл. „Хайде“ — рекох — „ти, аз и Тай ще изгоним тия педерасти от тук. Не бива да виждат такива сцени.“
Главата на Крис пак клюмна.
— И то се случи, когато се върнахме…
— Какво се случи? Крис? — Даяна повдигна главата му. — Крис! — и го удари през лицето.
— Бяхме се събрали в кухнята… всички… и някой подметна — не знам кой беше — „Какво ли ще стане, ако газта е пусната и Джон влезе и запали цигара?“ Всички се разсмяхме, отначало тихо, после все по-гръмко и по-високо. Но после, много скоро, съвсем не беше толкова смешно. Усетихме миризмата на газ и побързахме да излезем — той подсмръкна. — Междувременно Джон попита за още дрога и някой подвикна: „В кухнята, Джон, в кухнята.“
Крис млъкна за миг и се заслуша в собственото си дишане.
— Питам се — бавно рече той — дали ще умра.
— Всички ние ще умрем.