Очите му се съсредоточиха в Даяна.
— Имам предвид сега… тук… от тоя боклук.
— Ако се случи — остро отвърна тя, — може да бъде единствено самоубийство.
Той се размисли над думите й.
— Не искам да умра — шепнещият му глас прозвуча като повей на вятъра във високите вечнозелени дървета.
— Продължавай да говориш и няма да умреш — каза Даяна.
Той затвори очи за миг и когато отново ги отвори, те бяха пълни със сълзи.
— Помня… О, боже, помогни ми. Помня всичко това — и започна да плаче, тихо и беззвучно; сълзите му се стичаха по бузите и пареха плътта й.
— Бяхме такива отвратителни хлапаци тогава — продължи Крис след малко. — И само едно нещо се въртеше в главите ни: да успеем. Но пък точно това ни свързваше, то ни вдъхваше сила. Така успяхме да превъзмогнем… цялата помия, с която ни заливаха всеки ден и очакваха от нас да я поглъщаме без дори намек за протест. Какво е приятелството в сравнение с това?
За кратко настъпи мълчание, след това Даяна попита:
— И какво направихте после?
— Нищо, скъпа. Просто стояхме там и мислехме за противното американско турне, за това колко пари загубихме, но пък колко се беше увеличила продажбата на албума ни, докато ни е нямало, с колко предложения бе обсипан Бено за нови концерти в по-големи зали за повече пари. Но преди всичко мислехме как Джон отказа да пътува с нас, как презираше Америка. Как ни възпираше от това, което смятахме за наша съдба. Да, наша съдба. Тази дума употреби Тай…
— Какво, тя да не би да е стояла и гледала как любимият й е влязъл в кухнята?
Крис бавно, тъжно поклати глава.
— О, не, не. Тя беше отишла при басейна и седеше на ръба, с крака, потопени във водата.
— Боже мой!
— Джон никога нямаше да напусне групата по собствено желание, независимо от заканите си, независимо от оплакванията си на публични места. Без „Хартбийтс“ той беше нищо — като всеки един от нас. Дори за него беше още по-лошо. Той не беше от оцеляващите. Имаше една-единствена жизнена нишка, която го държеше над повърхността с дроги… Без групата… — Крис сви рамене.
— И вие го оставихте да умре?
— Това беше жертвоприношение, както каза Тай. Във величието, в гениалността трябва да има болка, да има отказване от старото, за да може новото да пусне корени и да расте. С Джон ние бяхме за никъде. Имаше един-единствен избор — или той, или ние. Той и без друго… Това и без друго щеше да се случи много скоро. Помисли само, колко още можеше да издържат на това малтретиране черният му дроб, бъбреците му, дори сърцето му? Колко? Колко? — Крис вече викаше с пълно гърло, викаше, ридаеше и удряше с юмруци в Даяна с малкото сила, която му бе останала.
Беше ден, когато двамата излязоха от хотела и стъпиха на разбития тротоар. Парата бе спряла да излиза от шахтата и скитникът се бе преместил другаде — на по-удобно или по-усойно място с вестника си. Само празната бутилка беше там. Както и таксито. Лъхна ги аромат на кафе, идещ откъм западната част на Бродуей. С помощта на сънливия шофьор Даяна набута Крис на задната седалка.
— Сигурна ли сте, че това копеле е добре? — попита я той, дъвчейки клечка за зъби; дъхът му леко миришеше на риба. — Бледен е като мъртвец.
— Закарайте ни до Шери-Недърланд — рече Даяна, след като седна отзад и хлопна вратата.
— Трябва да ви е много добър приятел, госпожице Уитни — отбеляза таксиджията и запали двигателя. Погледна към двамата в огледалцето за обратно виждаме. — Ама аз май го познавам отнякъде.
Крис се бе излегнал в седалката. Продължаваше да трепери, но явно кризата бе отминала. Той отвори очи и дълго проследяваше с поглед сградите, покрай които минаваха.
— Това не е Лондон — рече по едно време с пресипнал глас.
— Не е — тихо отвърна Даяна, стараейки се да го успокои. — Ние сме в Ню Йорк.
— Аха — кимна той, — в гадния Ню Йорк — затвори очи. — Закарай ме до летището — гласът му прозвуча по-твърдо; беше вече почти неговият глас. — Искам да се върна у дома, в Лос Анджелис. Имам да довършвам албум.
Дванадесета глава
На нея, естествено, и през ум не й минаваше, че ще поиска да го види отново. Но се лъжеше.
Разбра, че се е лъгала, още щом се върна от Ню Йорк, бръкна в джоба на палтото си от канадски рис и напипа целофаненото пликче, което бе вдигнала от пода на хотелската стая на Крис. За миг тя задържа поглед върху него, после го прибра заедно с листчето хартия, което й даде Мейър и което съдържаше два реда текст, изписан с четлив, обигран почерк: